МАНДАЛНИЦА /предколедна сбирка с МагМо/

 

Здравейте, хубавейте и действайте осъзнато! Тук са МагМо и Дървото на Желанията.

Преминават ретроградните влияния, на които сме подложени този месец. От 30 ноември, влизаме в нов период, когато плановете и желанията отново ще манифестират нашия копнеж за щастие. В резултат на което, вече имаме и САТОРИ КЛУБ. Но за това ще разказвам после. А сега ви каня на МАНДАЛНИЦА в едно много вдъхновяващо и хубаво място, в централна София/луксозенец/, което нарекохме Самадхи Апарт. Там има пространства за различни дейности:  хубав хол за вечеринки с хапване и музикален кръг, стая за масажи, кухня за приготвяне на вкусотийки и прекрасен изглед от всеки балкон. Ще се съберем в неделя, на 30 ноември - Андреев ден, от 14 до 18ч, за да си навием не само на пръстите, но и на пръчките цветните образи на нашите намерения. И да си ги инсталираме на коледното дърво, в косите, на стената или да ги подарим на празничната трапеза. Както знаем, Мандалата Ojos de Dios е не случайно наречена Очите на Бога. Тя представя вибрация от цветна светлина -  картинка на фракталната същност на света. Всеки свят е свят във свят във свят...И целият видим и невидим свят е в очите на Създателя. И в Неговия Ум. Но за това и за още много други интересни неща ще си говорим под Дървото на Желанията, докато ги вплитаме. Освен това, ще си разказваме приказки, ще наричаме с песни, ще работим с чакрите и ще се усъвършенстваме личностно в това прекрасно споделяне. 

И така: ако ви се породи силно желание да не пропуснете това събитие /друго за тази година няма да има/, пишете ми във фб на Momera Zdravkova /https://www.facebook.com/momera1/  или на Telegram,  оставете ми телефон за връзка, за да се чуем и да ви разкажа още някои детайли относно къде, какво и как. 

Приемам винаги с благодарност вашите дарения.

До скоро, под Дървото на Желанията!

Още малко за мандалите можете да прочетете тук: https://momerart.blogspot.com/2020/06/blog-post.html

Ваша МагМо

МагМо и Дървото на Желанията

 

МагМо и Дървото на Желанията

Приказка за Тайната Градина на Вътрешния Остров

Имало едно време....Once upon a time.....hubo una vez......был один раз...

Обикновено разказвачите започват приказките си така. Обикновено разказват това, което са научили от бабите си, както са го чули. Те знаят, че нищо не може да бъде измислено, ако не съществува някъде по широкия свят, дори и да изглежда напълно невъзможно за учените хора. Приказките се раждат, когато някой мъдрец пожелае да предаде ценно свидетелство, тайна или много специално знание. И тъй потомствено, мъдростта винаги е актуална и се предава от уста на ухо, а приказките пътуват през епохи и поколения, за да оживеят в подходящото време, на скришно място за онези, които обичат да слушат внимателно.

Разказвачите почитат мъдрото слово, помнят всички поучителни истории и живеят чрез вълшебствата в тях. Като постоянни наблюдатели на живота и неговите безкрайни проявления, те не спират да пътуват с всякакви средства, свирейки на чудати инструменти, възпявайки забравени песни и кодирани послания. Но най-същественото в тяхното ежедневие си остава слушането и помненето, а смехът е предпочитаното лекарство против грип, депресия и скука. Понякога си поплакват, но сълзите им са като летен дъжд – топли и напоителни. Не се страхуват, защото са се сприятелили със сенките си и даже ги ангажират в работа. Разказвачите носят детски души, макар понякога да изглеждат на 108 години. Но каквото и да захванат да вършат, приоритетно в техните ден и нощ си остават скришните истории. Най-великото им удоволствие е да ги разказват интересно, за което полагат почти никакви усилия и постигат максимален ефект. Хората рядко ги срещат, макар че се разминават с тях на всяка крачка, а децата винаги ги забелязват, колкото и да са маскирани.

Това научи МагМо за разказвачите, когато започна да разказва приказки. Всяка история, дори и най-незначителната си има начало, завръзка, развръзка и край. Тази започна, когато МагМо откри Тайната Градина във Вътрешния Остров и се сприятели там с Дървото на Желанията. Всъщност това беше нейното скришно място, където ходеше още като съвсем малко дете и всяка вечер отваряше прозореца, гледаше нощното небе, докато си говореше със светещите от там намигащи очи на звездите. Но тогава не знаеше за съществуването на дървото, защото то беше още съвсем малко семенце и едвам се беше подало от земята. Тайната Градина не се сее и оре, тя си съществува неподозирано. Намира се малко над земята, в поднебесието, на пътеката към Млечния Път. До нея се стига с един асансьор, който циркулира между главата и сърцето. Представлява живописно и безлюдно островче във вътрешения космос, където изгревите и залезите са безоблачни и винаги е пълнолуние. Там всичко е възможно според гледната точка, която се мени от настроението на наблюдаващия. В центъра на острова расте едно огромно дърво и каквото е горе, такова е и долу. Дълбоките му корени образуват цяла пещера, в която сред всякакви скъпоценности, живее зелено-златен Дракон на Късмета. В короната му пърхат пеперуди, водни кончета и няколко семейства пойни птички. Всеки ден се раждат цветове и плодове с различен цвят и аромат. Някои горчат, други са сладки, трети - кисели, а има и с въображаем вкус. Поведението на дървото зависи от взаимоотношенията на две пъстри птици, обитаващи хралупа в недостижимите височини на най-възвишения клон. Едната си похапва от плодовете, а другата само наблюдава. Понякога си гукат, често пеят заедно на няколко гласа и летят до островчетата наоколо.

На Вътрешния Остров има всичко необходимо за ваканция – езеро с лебеди, кей и лодка; рекичка със заледени водопади: гора със сърни и елени; хижа с огнище и стар дядо, препускащи коне в степта; пиратски кораб в морето; дворец от корали на брега; цветна градина с редки цветя и жужащи пчели; пътеки за никъде и пътища, които са един Път. Има и малка къщичка с две липи отпред.

"Истинския пътешественик е винаги безгрижен, защото където и да отиде, той е винаги на Курорт.“Това беше правилото на професора по курортизъм, чийто лекции МагМо посещаваше редовно.

Когато стана ясно, че Дървото може да изпълнява желания, в съзнанието на МагМо се прокрадна нов смисъл, но си остана без особено значение. И така всичко започна, когато се запознаха лично, неофициално и почти случайно. Тя се появи в градината както винаги, когато искаше да се усамоти, да си почине или да си поплаче. Обикновено се наместваше на един клон, от който можеше да съзерцава поредния залез над езерцето с лотоси и златни рибки. Или отиваше на кея да посреща Изгрева.

Но в този особен сякаш ден, за първи път Дървото проговори. Първо се чу как листенцата му звънят, после няколко ритмични такта от клонките оповестиха началото на цяла песен. То лееше мъдрости в стихове, пригласяха му птиците, а ветреца шумолеше в паузите. Песента му разказваше за безкрайните желания на хората и как заради тях, те са объркани, залутани и недоволни, а накрая завърши така: Повече сълзи са изплакани заради осъществени, а не заради неизпълнени желания и внимавайте какво си пожелавате, мили деца! МагМо изръкопляска от радост и затанцува. Да си има такъв мъдър Приятел в Тайната Градина за нея беше откритието на века. Вече имаше с кого да си споделя и кого да слуша. Вече имаше с кого да пее и плаче.

След няколко подобни срещи се разбра, че Дървото имаше също свое единствено съкровено желание. Да, само едно, но не какво да е. Дървото на Желанията обичаше да слуша приказки. И обеща на МагМо, че ще изпълнява по едно нейно желание след всяка разказана от нея история. Предложението, на което не можеше да откаже я накара да се заеме сериозно с новата задача – да бъде разказвач на приказки. Тя си опъна хамака на ниските клони, нахлупи старата шапка на баба си с пера от странни птици, направи си чай и пое дълбоко въздух. Започна с най-старата приказка, която знаеше от дете. Тя обичаше да ги чете и колкото повече ги разказваше, толкова по-малко желания и оставаха. Но имаше една тайна и тя беше скрита в Старата Шапка на баба и с перца от странни птици, която беше наследство от пра-бабата на баба и, която се славела като лична мома и голяма готвачка. Оказа се, че шапката пазеше не само рецепти за бисквитки и кройки за дрехи, в нея имаше много от онези приказки, които се разказват на децата от стари времена, та до ден днешен. Природата на вълшебните приказки е такава, че винаги се случват и оживяват заеднои с героите си когато се разказват или четат на глас. Така, харно и благо, МагМо и Дървото станаха добри побратими. Тя се развихряше все повече в своето ново амплуа на разказвач и не спираше да желае: появиха се различни музикални инструменти, костюми, маски, перуки, очила, чанти, колело, мандали, книги, игри, кукли и какво ли не. А Дървото се усмихваше доволно получавайки своята доза удовлетворение и пригласяше със звънчетата, клонките и листенцата. А накрая изпълняваше поредното и желание след всяка нова приказка. Птичките се включваха в музикалните акомпанименти, стана цял оркестър. Островът се напълни с приказни същества. А в лилавото небе вече блестяха розови, сини и зелени съзвездия. Дървото стана по-китно и роди много повече сладки плодове. Двете шарени птици от хралупата се опериха и полетяха пътешествайки из горските потайности. В хижата зад хълма заживя Мъдрец, който вареше дъхави билкови чайове и черпеше с боровинкови бонбони. Конете спокойно пасяха на поляната, цветята ухаеха, а в двореца идваха гости за вечерните концерти. Живота ставаше все по-шарен и никой извън острова дори не подозираше колко добре се забавляваха МагМо и Дървото на Желанията. Докато....

Докато един ден, по точно една вечер, не е ясно по кое време, се случи Не-желаното и Не-предвиденото. Тъкмо отваряха завесата на сцената, МагМо се появи елегантно накривила Старата Шапка, оркестъра от птици запя, а Дървото зазвъня, за да оповести началото...Да! Точно в този момент нежеланото и непредвиденото гръмнаха толкова оглушително, че ослепиха дори светлините от прожекторите, а свиреп вой оповести идването на Вятъра на Промяната. Той не беше идвал по тези места, но някакво желание го беше пред-извикало. И се случи Немислимото. Фиуууууубууууууухххх! Вятъра отнесе Старата Шапка, с всичките перца от странни птици, кройки, рецепти и... Ужас...с всичките истории. МагМо се беше вцепенила, никак не успя да мръдне, просто я видя как излетя в небето и после изчезна. Всичко утихна и настъпи ледено мълчание. Тази вечер нямаше нито приказки, нито разказвач, нито музика, нито веселба. Просто всичко загуби блясък и се разми. МагМо беше много тъжна и не можеше да преглътне загубата. Цялата магия беше там, в шапката. В главата и нямаше дори спомени, какво да говорим за приказки. Как сега щеше да разказва без рецепти, кройки и бабини деветини? Потомствената мъдрост от бабите беше загубена в облаците, отнесена от буреносен Вятър, заради някаква си Промяна... Това беше непоносимо, нежелано и съвсем непредвидено, беше немислимо. МагМо се раздвижи и потърси Решение. Първата мисъл каза: не решение, шапката търси! Тя си стегна раницата за път, събра си хамака, набързо се сбогува и разтвори Стария Чадър. Той пък беше наследство от дядо и, който беше летял с него над Ламанша, но това е друга история и за сега ще я прескочим. МагМо все пак беше играла балет и успя да хване Вълната на Успеха, който я издигна над облаците, но колкото и да се взираше в плоскостта под себе си, Старата Шапка не се виждаше никъде. "За мен небе, за теб небе, а за нас е хоризонта“ пееше си тя, но Пътуването се удължи. После дойде Извънредното положение, което я забави съвсем. Трябваше да остане там, до където стигаше погледа и, а той бягаше далече напред и тя се остави в ръцете на съдбата си без да я кове. Явно дойде момента за притихване и изчакване на по-добри времена.

През това време Дървото на Желанията изживяваше най-голямата драма в живота си. Нямаше на кого да изпълнява желанията и това напълно го лиши от смисъла на съществуването му. За първи път усети самотата като пробождане в корена си. Не забеляза залеза, нито изгрева. Не чу дори птиците, които питаха какво става. Единственото му усещане бе, че Нищото го е погълнало. Изчезна дори желанието му за слушане на приказки. Остана само Празнотата в сърцевината му. И се вкамени. Соковете му застинаха нейде по средата. Островът стана невидим. Живота в Тайната Градина спря.

Независимо от депресията, МагМо старателно и настойчиво си търсеше Старата Шапка, но помнеше макар и смътно островчето, Дървото, шарените птици от хралупата на най-възвишения клон и всички чудеса, с които беше щастлива там. Освен това никой не изпълняваше желанията и, поради което на няколко пъти здраво го закъса. Липсата я гнетеше и се налагаше да прави някакви магии, за да да оцелява физически. В последствие се появи една малка нейна сянка, която започна да расте. Тя придобиваше все повече сила, докато МагМо слабееше. Сянката си имаше други желания, не се интересуваше от дървета, шапки с перца, не вярваше в бабините деветини и някакви си острови на съкровищата. Тя искаше да бъде уважавана и почитана, да бъде успешна, да стане блогър, гуру или поне професор, да има последователи, канал в ютуб, за нея да се пишат статии, да бъде награждавана с ордени и медали. Тя също се кръсти МагМо, даже написа проект за финансиране на фестивал на Желанията. Освен това стана доста напориста и почти нагла, като успя да вземе дрехите, егенето, паспорта и вида на първопричината си. А МагМо едвам различаваше себе си в отлетялото. И точно тогава, в главата и влетя рояк от въпроси: Дали приказните истории са само в Старата Шапка на бабата, има ли смисъл да продължава търсенето, да се примири ли със Сянката или да се бори с нея, да търси ли абсолютната Истина? Да намери отговорите се оказа по-трудно от колкото можеше да си представи. И докато скиташе от място на място и ту бягаше, ту се срещаше със Сянката си, започна да си припомня и разказва Приказката за Дървото на Желанията. Това и възвърна част от силите, даде и известна популярност сред слушателите на приказки, но никак не запълваше празнината в сърцето и, никак не носеше успокоението, от което се нуждаеше.

Една нощ не издържа и яхна метлата, която беше спечелила на състезанието за "Вещи в занаята" докато си търсеше шапката между участниците. Пое по най-краткия път, по който можеше да се пътува цяла вечност. Колко време летя, не се разбра, но пристигна навреме, веднага след карантината. МагМо се появи в Тайната Градина, под Дървото на Желанията точно когато Луната изгряваше червена и топла, а Слънцето залязваше синьо и хладно. Това което видя, бе вкамененото и неподвижно лице на Дървото. МагМо се разплака сърцераздирателно. Прегърна го, промълви, че толкова много и е липсвало, че все някак си ще се справи с приказките и без Старата Шапка на бабата, че го обича дори без да и изпълнява желанията, че го моли да и прости, дори му попя хо'опонопоно. То се размърда за първи път, отвори очи, погледа му се спря в нейния, а усмивките им бавно връщаха живота в корените му. Листенцата зазвъняха и песента зазвуча тихо: „Не можеш да намериш онова, което вече ти принадлежиии, защото всичко, което идва само е само за теб и никой не може да ти го замениии...“ Изненадата беше тотална. Старата Шапка висеше закачливо на един от долните клони и се поклащаше с насмешка! МагМо се удари по челото и даже си направи цицина. Как не се беше сетила да сподели това желание??? Загуби толкова много време, за да разбере, че Старата Шапка на баба и с перата от странни птици, рецепти за бисквити, кройки и истории беше част от самата нея, че Вятъра на Промяната също беше част от нейния свят...Загубено или спечелено е времето в себепознание се питаше МагМо, но този отговор ще оставим за друга приказка, а сега е време да отпразнуваме завръщането, си каза тя. Островът отново стана това, което винаги е бил. Всички пееха и танцуваха от щастието, което изпитваха МагМо и Дървото на Желанията. Раздялата ги беше научила да ценят срещите си, а Вятъра на Промяната ги беше направил смели пред изпитанията.

И така. Към днешна дата: Дървото се отърва от Пустотата, а МагМо почувства Силата отново да пърха в гърдите . Приказките излитаха на рояци от Шапката, птиците пригласяха на рефрените, а желанията отново се сбъдваха, макар, че никой нищо не искаше. Дори не личеше, че някога нещо се е променило. Макар, че МагМо започна да се пре-образява по-успешно с Новата си Стара Шапка, която щастливо се настани на главата и, бабините деветини скрити в перцата бяха станали по-изобретателни. Оказа се, че Вятъра на Промяната я е запокитил в короната на Дървото и тя за да се скрие, придоби ново свойство - стана Невидимка. Често това, което търсим ни е под носа, но се изискват особена гледна точка, за да го видим.

Сянката, която нарече себе си МагМО, си отвори профил във фесйбук и инстаграм, написа още няколко проекта и спечели финансиране за два от тях. От тогава често ходи на гости в Тайната Градина да слуша приказки и музика, да пие чай, да похапва бисквити. Тя често описва света на сенките, където обитава. Голям смях падна, когато разказа за онази Сянка, която беше убила Краля си, нейния източник и се беше оженила за Кралицата преди много години. Беше успяла да си сложи маската и ръкавиците така, че никой да не разбере, че е само сянка и сега управляваше, като въвеждаше нови закони за носене на маски и ръкавици. Измисли дори дигитална самоличност с цел напълно да оборудва света с експанзиите си. Но това е друга история, която още се пише.

Островчето си е все там, под лилавото небе с невероятните звезди, залези и изгреви, но се движи много бързо, за да остане на едно място, докато обитателите му следват своите пътища слети в Един Път. Дървото на Желанията расте с всяка нова приказка и дава все повече плодове и цветове с прекрасен вкус и аромат. Историите не спират да извират от Старата Шапка с перца от странни птици, защото има много желаещи да ги слушат дори и от света на Сенките. А пък скромната личност, която се превърна в Разказвача МагМо е тук и сега, за да ги разказва подред, без да спестява нито една важна подробност. В това се състои и смисъла на споделянето, смята тя - да помъдряваме, докато си оставаме деца.

Харно. Благо. Скришно.

18.10.2025,

 в Тайната Градина на Вътрешния Остров

ТЯ - Същността

 

Какво ли са за всяка Същност отминаващите някъде сезони,

освен незапаметени спомени...

Какво са те за вечната душа, дошла за малко, за да прояви отново себето като Фея в светлина?

И груби, и нежни гласовете са, защото музиката даже в дисонанса, пак е музика и пак е чувство, и пак е ти, и пак е тя!

Как волно и неволно идват, а после си отиват вълните, родени от морето на причините.

Как тъжно е и радостно, когато времето е спряло, а после изведнъж изчезне? Нама го.

А с него и пространството от варианти, и съдбата, и живота, и смъртта.....

И в нищото изгрява същността - нетленна и блажена. ТЯ.

МагМо, АнтарДип, 01.10.2025

За "духовността"

 Кое всъщност Е "духовно"? 

Да уточним първо какво влагаме като съдържание в тази дума на български език. В речника е записано следното: 

ДУХОВЕН:

1. Който се отнася към умствената дейност, към нематериалното, към духа (в 1 знач.). Духовен свят. Духовна връзка. Духовен живот.
2. Който се отнася до църквата; свещенически, църковен, религиозен. Духовен сан.

Това, което са ни демонстрирали до сега разни първенюта, лъжегурувци, коучинги, йога учители, съдържателки на йога молове с ботокси, "щастливи" хипита, снимащи се на всеки 10 минути, пускащи изнурителни постове с поетични изтъпления... или пък пълнежи от постове с картинки тип "вижте ме колко добре си живея в Бали", но се разведох...Или хора, които се оплакват от другите, но всеки ден сърцераздирателно споделят какво "духовно" им се е случило в личен план, бълващи сълзливо съдържание, занимаващи навалицата със сентименти от всякакво естество? Това духовно ли е? Да не говорим за психолози, боравещи с терминологии, рекламиращи книгите си - как да живеем "духовно" без паник атаки и прочие препоръки...Ние имаме ли изобщо примери на "духовност" в този свят на илюзия и измама, където нищо не е такова, каквото изглежда? Голата информация достатъчна ли е, за да намерим Истината - такава, каквато е? Много сложно е да се определи" духовността", ако информацията идва от информационното поле. Тя се чувства, не се мисли и идва сама в моменти на проникновение и просветление. Цялата Абсолютна Истина живее в сърцето и ние сме частица от Нея. Но докато не се свържем като ДУШИ с Върховната ДУША, няма как да осъзнаем духовността си.

Всеки гледа на света с отворени очи, но вижда само това, което познава. В широк смисъл - всеки е дошъл за опитности и свободната му воля е вселенски закон. Затова е казано, че ние сме обекти, има само един Субект и това е Създателя ни. Чрез нас, Той черпи опитността си. Ние сме едно и едновременно различни с Цялото. Индивидуалността ни прави уникални. Кой за какво се бори е друг въпрос и според мен е важно да си кажем искрено и лично, защото дори и да не бъдем чути, може да бъдем запомнени. За наше собствено благо е да бъдем честни към себе си и към близките, пък дори и далечни братя и сестри. Но винаги с чувство на загриженост. Това е важното - обичай ближния в действие. Любовта е действие. Добро и зло са измислени категории - за повече контрол и манипулация на множеството. Истината е отвъд тях. Тя е усещане за адекватност. Но само ако има всеобхватното осъзнаване, че всичко е взаимодействие между Красотата и Любовта. Или просто казано -  между Кришна и Радха.

МагМо

ПЪЛНОЛУДИЕ

 Чакръг ще завъртим. С мелодия и думи святи.

И танц ще изградим в душата. С Благодатен дъжд.

В четвъртъка на седмичния ритъм.

Сега.

В очакване на Лудата Луна.

Макар и затъмнена,

Тя пак ще свети.

В отражението на свойта пълнота.

Сега.

МагМо, Аантар Двип

ТОРТАТА на МАГ МО

 

ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИКАЗНИ ГЕРОИ!

МагМо реши да сподели с вас, роднини и познати,  рецепти за десерти, които станаха известни от рождени дни и празници заветни. С БАБА ФУРА и щерката и -  БАБА ЯГЯ, на балкончето се сяда и се разговаря. Ей така, за времето, за "кво ще сготвим днес" или за "кво ще пеем утре на децата". За котките по двора и за изчезнала салата. Аааааа, май не била салата, най - била на съседа колата... Ако наблизо е маалата, то нормално е за скраб да е изпратена,  горката. Както винаги се случва в крайна сметка - нещата си отиват по местата!

Да започваме да готвим, разсейването враг е на готвача. Където погледа отива, там е мисълта и фокуса в нещата.

ТОРТА млечно-плодова да сътворим, без печене, да наредим. Първо блат, после крем и плодове. Накрая украсяваме я с усет и най-вече от сърце.

Първо да си подберем продукти - от "Хоремага-всичко мешано" - плодове, тахан, подправки, кисело домашно мляко, мед, сладка и ядки. 

А бисквити и какао - от бакалийката до хоремаго. 

Сладкото е от малини, брани и приготвени от мама, слививките - и те растат на двора, до стобора. 

Гледаме кавото може - да е домашно, че иначе ни става страшно - ета, мета, консерванти, евтиния и пласт-менти. 

Вноса на китайски заместители - на болестни процеси ускорители, работят главно за биг фарма, а не за селската ни ферма. 

После си приготвяме поредно и прилежно - блатове.

ПЪРВИЯ: бисквити, или бишкоти, или пък без тях, както казано е  - избирай сам за себе си без страх. 

ВТОРИЯ го правим с ябълки настъргани, канела, орехи, банан - накиснати с овесените фини ядки, старателно забъркани. 

ТРЕТИЯ  - деликатесен. Много лесен, със сушени сини сливи, много орехи, размачкани до съвършенство, поляти с течен шоколад. Тъй просто и възвишено творение за всеки вкус -  сладкиш е благ.

Да видим с кремчетата как се получава. Основно от банани приготвяме си двата вида - с млекце добре подквасено или сметана, с добавеното сладко от малини. После авокадо, настъргваме корички портокалови, лимонен сок, накрая ароматизираме с канели, джинджифили и ванилии.

Ако искаме да е "веганско", пасираме авокадо най-гигандско с банан, тахан, сироп или отново мед, добавяме и щипка от подправките любими.

Шоколадовия крем е лесен -  какао пълномаслено и праховидно, с добавен мед, тахан: от лешници, бадем или сусам.

Вадим най-голямата чиния - тортата да приюти и да блеснат всичките и красоти. И редим ги редовете, ред по ред, два по два, с бисквитите и плодовете. Най-накрая украсяваме, като дизайнери се проявяваме. 

Импровизация,  продукти с качество домашно и добра ориентация дават ни гаранция.Че тортата ще бъде "уау!" приета без да е необходима актуализация. Ще бъде хапната с наслада, което е за нас награда. И нека бъде най-сладък онзи миг, в който имаме реализация на всичките си творчески умения и експериментални попадения. 

От мен-МагМо поздравления, и до нови вдъхновения!

                                Фото: МагМо, от процеса на приготовления

Камъкът Сямантака - магическия накит-амулет

 

Историята на скъпоценния камък Сямантака

Имало един цар на име Сатра̄джит, чиито владения се намирали в областта Два̄рака̄дха̄ма. Той бил предан на слънчевия бог, който в замяна го благословил, като му подарил един скъпоценен камък, наречен Сямантака. Заради този камък станало спречкване между цар Сатра̄джит и династията Яду. По-късно царят доброволно предложил на Кр̣ш̣н̣а дъщеря си Сатябха̄ма̄ заедно със скъпоценния камък. Не само Сатябха̄ма̄, но също и Джа̄мбаватӣ, дъщерята на Джа̄мбава̄н, се омъжила за Кр̣ш̣н̣а благодарение на този камък. Двете сватби се състояли преди раждането на Прадюмна, описано в предишната глава. Как цар Сатра̄джит оскърбил династията Яду и как по-късно се разкаял и дал дъщеря си и скъпоценния камък на Кр̣ш̣н̣а, се разказва по-долу.

Цар Сатра̄джит бил наистина велик предан на слънчевия бог и постепенно установил с него много дружески отношения. Слънчевият бог бил доволен от царя и му подарил един необикновен камък, наречен Сямантака. Когато Сатра̄джит го окачал на шията си като медальон, бил досущ като втори слънчев бог. С този накит той отивал в град Два̄рака̄, а хората мислели, че е дошъл слънчевият бог да види Кр̣ш̣н̣а. Те знаели, че понякога полубоговете посещават Кр̣ш̣н̣а, Върховната Божествена Личност, и когато Сатра̄джит отивал в Два̄рака̄, всички жители, освен Кр̣ш̣н̣а, го мислели за самия бог на слънцето. Макар че всички знаели кой е цар Сатра̄джит, никой не можел да го разпознае заради ослепителното сияние на камъка Сямантака.

Веднъж, когато някои от видните жители на Два̄рака̄ помислили Сатра̄джит за слънчевия бог, веднага отишли при Кр̣ш̣н̣а, за да му кажат, че е дошъл да го види слънчевият бог. В това време Кр̣ш̣н̣а играел шах. Един от видните жители на Два̄рака̄ казал: „Скъпи Бог На̄ра̄ян̣а, Ти си Върховната Божествена Личност. В пълната си експанзия като На̄ра̄ян̣а Ти имаш четири ръце и с тях държиш четири различни символа – раковина, диск, боздуган и лотосов цвят. Всъщност Ти притежаваш всичко. Но въпреки че си Върховната Божествена Личност, На̄ра̄ян̣а, Ти дойде във Вр̣нда̄вана, за да бъдеш дете на Яшода̄ма̄та̄. Понякога тя те връзваше с въжета, затова Ти се славиш като Да̄модара.“

Това, че Кр̣ш̣н̣а е Върховната Божествена Личност, както приемали жителите на Два̄рака̄, по-късно било потвърдено от Шан̇кара̄ча̄ря, великия водач на философите ма̄я̄ва̄дӣ. Той приемал Бога за безличностен, но с това не отхвърлял формата му на личност. В материалния свят всичко, което има форма, се подлага на сътворение, поддържане и разрушение, но На̄ра̄ян̣а, Върховната Божествена Личност, няма материална форма и не е подвластен на тези ограничения. За да убеди неинтелигентните хора, които приемат Кр̣ш̣н̣а за обикновено човешко същество, Шан̇кара̄ча̄ря казал, че Богът е безличностен. Безличностен всъщност означава, че Той не е личност, обусловена от материята. Той е трансцендентална личност, която няма материално тяло.

Освен Да̄модара, жителите на Два̄рака̄ нарекли Бог Кр̣ш̣н̣а Говинда, което показва, че Кр̣ш̣н̣а много обича кравите и теленцата. А за да дадат израз на близостта си с Кр̣ш̣н̣а, те се обърнали към него с името Ядунандана, защото бил роден като син на Васудева в династията Яду. В заключение те нарекли Кр̣ш̣н̣а върховен господар на цялата вселена. Те били горди, че са жители на Два̄рака̄ и могат да виждат Кр̣ш̣н̣а всеки ден, затова се обърнали към него по най-различни начини.

Когато Сатра̄джит дошъл в града, жителите били много горди, защото си мислели, че макар Кр̣ш̣н̣а да живее в Два̄рака̄ като обикновено човешко същество, самите полубогове идват да го посещават. И така, те казали на Кр̣ш̣н̣а, че е дошъл да го види красивият сияен слънчев бог. Те потвърдили, че идването му не е толкова чудно, защото хората от цялата вселена, които се стремели към Върховната Божествена Личност, знаели, че Той се е появил в рода на династията Яду и живее в Два̄рака̄ като един от потомците ѝ. Жителите били много радостни. Кр̣ш̣н̣а, всепроникващата Върховна Божествена Личност, изслушал думите им и просто се усмихнал. Той бил доволен от жителите на Два̄рака̄ и им казал, че тази личност, която те описват като слънчевия бог, е всъщност цар Сатра̄джит, който е дошъл в Два̄рака̄, за да покаже съкровището си – скъпоценния камък, получен от слънчевия бог.

Сатра̄джит не бил дошъл да види Кр̣ш̣н̣а – той бил прекалено погълнат от камъка Сямантака. Царят го поставил в храм и наел бра̄хман̣и да го обожават – един пример за неинтелигентен човек, който се кланя на материални предмети. В Бхагавад-гӣта̄ се казва, че неинтелигентните обожават полубоговете в тази вселена, за да получат незабавно плодовете на материалните си дейности. Думата материалист означава личност, която иска да доставя наслаждение на сетивата си в материалния свят. Макар че по-късно Кр̣ш̣н̣а поискал този скъпоценен камък, царят не му го дал, дори напротив – поставил го в храм, за да го обожава. И кой не би обожавал този камък? Той бил толкова могъщ, че всеки ден давал огромно количество злато. Златото се измерва с единица, която се нарича бха̄ра. Според Ведите една бха̄ра се равнява на осем килограма злато, а един моунд – на четиридесет и един. Този камък произвеждал около осемдесет и пет килограма злато дневно. Освен това във ведическата литература се казва, че там, където се обожава този камък, винаги има храна в изобилие. Въобще там, където се намира камъкът, не може да се случи нищо лошо – бедствия или епидемии.

Бог Кр̣ш̣н̣а пожелал да покаже на целия свят, че най-хубавото трябва да се предлага на владетеля на страната. Цар Уграсена властвал над много династии и бил дядо на Кр̣ш̣н̣а, затова Кр̣ш̣н̣а помолил Сатра̄джит да подари скъпоценния камък Сямантака на цар Уграсена. Кр̣ш̣н̣а му казал, че на царя трябва да се подарява най-доброто. Но Сатра̄джит обожавал полубоговете и бил станал заклет материалист. Вместо да приеме молбата на Кр̣ш̣н̣а, той решил, че е по-разумно да обожава тази скъпоценност и да получава осемдесет и пет килограма злато дневно. Материалистите, които могат да спечелят огромни количества злато, не се интересуват от Кр̣ш̣н̣а съзнание. Затова Кр̣ш̣н̣а понякога оказва особено благоволение на някого, като му отнема материалното състояние, което е натрупал, и по този начин го прави велик предан. Но Сатра̄джит не пожелал да се подчини на поръката на Кр̣ш̣н̣а и не дал скъпоценния камък.

След тази случка по-малкият брат на Сатра̄джит взел камъка, за да се похвали с богатството на рода, сложил го на врата си, яхнал един кон и тръгнал да язди из гората, за да се покаже. Братът на Сатра̄джит, наречен Прасена, се разхождал насам-натам из гората, когато го нападнал един огромен лъв, убил него и коня му и отнесъл камъка в пещерата си. Царят на горилите Джа̄мбава̄н чул вестта за това, след това убил лъва в пещерата му и взел скъпоценния камък. Джа̄мбава̄н бил велик предан на Бога още от времето на Бог Ра̄мачандра и не приел скъпоценния камък като нещо, от което особено се нуждае. Той го дал на малкия си син да се забавлява с него вместо играчка.

Сатра̄джит бил останал в града. Когато малкият му брат Прасена не се върнал от гората, царят много се разстроил. Той не знаел, че брат му е разкъсан от лъв и че лъвът на свой ред е убит от Джа̄мбава̄н. Той си помислил, че вероятно Кр̣ш̣н̣а е убил Прасена и е отмъкнал камъка. Сатра̄джит мислел така, защото Кр̣ш̣н̣а веднъж вече му бил поискал камъка, но не го получил. Тази догадка прераснала в мълва, която Сатра̄джит разнесъл из целия град Два̄рака̄.

Лъжливият слух, че Кр̣ш̣н̣а е убил Прасена и е взел скъпоценния камък, се разнесъл мълниеносно навсякъде. Кр̣ш̣н̣а не искал да бъде опозорен по този начин, затова решил да отиде в гората и да намери камъка Сямантака. Той взел със себе си някои от видните жители на Два̄рака̄ и отишъл да търси Прасена, брата на Сатра̄джит. Кр̣ш̣н̣а го намерил мъртъв, разкъсан от лъва. Малко след това открил и лъва, убит от Джа̄мбава̄н, известен още като Р̣кш̣а. Виждало се, че Р̣кш̣а го е убил без помощта на никакво оръжие. После Кр̣ш̣н̣а и жителите на Два̄рака̄ открили в гората дълъг проход, за който били чували, че води до къщата на Р̣кш̣а. Кр̣ш̣н̣а знаел, че хората му няма да се осмелят да влязат в прохода, затова ги помолил да останат отвън, а Той самият се вмъкнал в мрачния тунел, за да намери Джа̄мбава̄н, Р̣кш̣а. Щом влязъл, Кр̣ш̣н̣а видял, че синът на Р̣кш̣а си играе със скъпоценния камък Сямантака. Кр̣ш̣н̣а се приближил до детето, за да вземе камъка. Дойката, която се грижела за него, се уплашила, защото помислила, че Кр̣ш̣н̣а ще отмъкне скъпоценния камък, и от страх високо завикала.

В отговор на виковете ѝ тутакси се появил Джа̄мбава̄н, много сърдит. Всъщност той бил велик предан на Кр̣ш̣н̣а, но понеже бил ядосан, не могъл да познае господаря си и го помислил за някой обикновен човек. Това напомня за думите на Бога в Бхагавад-гӣта̄, с които Той съветва Арджуна да се освободи от гнева, алчността и похотта, за да може да се издигне на духовно равнище. Похотта, гневът и алчността вървят ръка за ръка в сърцето и пречат на напредъка по духовния път.

Джа̄мбава̄н не разпознал господаря си и пръв го предизвикал на бой. Последвала велика схватка между Кр̣ш̣н̣а и Джа̄мбава̄н, в която те се били като два лешояда. Там, където има трупове, между лешоядите се разгаря голяма борба за плячката. Отначало Кр̣ш̣н̣а и Джа̄мбава̄н се били с оръжия, после с камъни, после с големи дървета, после с голи ръце и накрая започнали да се удрят с юмруци, а ударите им поразявали като мълнии. Всеки мислел, че ще победи другия, но схватката продължила с дни, без да прекъсва нито денем, нито нощем. Така изтекли двадесет и осем дена.

Макар че Джа̄мбава̄н бил най-силното живо същество тогава, под непрекъснатите удари на Шрӣ Кр̣ш̣н̣а ставите на крайниците му бавно се отпускали и постепенно силата му напълно се стопила. Джа̄мбава̄н бил страшно изтощен, целият бил потънал в пот и започнал да се чуди. Кой е този противник, който така го омаломощил? Джа̄мбава̄н добре познавал свръхчовешката си физическа сила и когато капнал от изтощение под ударите на Кр̣ш̣н̣а, разбрал, че Кр̣ш̣н̣а не е никой друг, освен неговият обожаван Бог, Върховната Божествена Личност. За преданите тази случка носи особено значение. В началото Джа̄мбава̄н не могъл да разбере Кр̣ш̣н̣а, защото погледът му бил замъглен от материални привързаности. Той бил привързан към момчето си и към изключително ценния камък Сямантака, който не искал да предаде на Кр̣ш̣н̣а. В действителност когато Кр̣ш̣н̣а се появил, Джа̄мбава̄н се разгневил, защото мислел, че е дошъл да вземе камъка. Такова е положението в материалния свят: човек може да има много силно тяло, но пак да не може да разбере Кр̣ш̣н̣а.

Кр̣ш̣н̣а искал да се забавлява и затова започнал тази привидна схватка със своя предан. Както видяхме от страниците на Шрӣмад Бха̄гаватам, Върховната Божествена Личност притежава всички склонности и чувства, срещащи се у човешкото същество. Понякога Богът е настроен войнствено и иска да се бие, за да покаже физическата си сила. Тогава Той избира сред преданите си някой, който може да му достави това удоволствие. Кр̣ш̣н̣а желаел наслаждението от тази „битка“ с Джа̄мбава̄н. По природа Джа̄мбава̄н бил предан, но докато служел на Бога със силата на тялото си, нямал знание за Кр̣ш̣н̣а. И щом Кр̣ш̣н̣а бил удовлетворен от борбата, Джа̄мбава̄н незабавно разбрал, че противникът му не може да е никой друг, освен самият Върховен Бог. Заключението е, че той могъл да разбере Кр̣ш̣н̣а чрез служенето си, защото понякога и борбите доставят удоволствие на Кр̣ш̣н̣а.

И Джа̄мбава̄н казал на Бога: „О, Господи, сега мога да разбера кой си Ти. Ти си Върховната Божествена Личност, Бог Виш̣н̣у. Ти си източникът на силата, богатството, славата, красотата, мъдростта и самоотречението на всеки.“ Тези думи на Джа̄мбава̄н се потвърждават във Веда̄нта сӯтра, където се обявява, че Върховният Бог е източник на всичко. Джа̄мбава̄н оприличил Бог Кр̣ш̣н̣а на Върховната Личност, Бог Виш̣н̣у: „Скъпи Господи, Ти си сътворил всички създатели във вселената.“ Тези думи са много поучителни за обикновените хора, които се удивляват от дейностите на личностите с изключителни умствени способности. Обикновените хора с изненада посрещат изобретенията на великия учен, но думите на Джа̄мбава̄н потвърждават, че макар учените да създават най-различни необикновени неща, Кр̣ш̣н̣а е този, който е сътворил самите учени. Той е създал не само един, а милиони и милиарди учени в цялата вселена. По-нататък Джа̄мбава̄н казал: „Ти си сътворил не само „създателите“, а и материалните елементи, с които те работят.“ Учените използват природните елементи или законите на материалната природа, за да изобретят нещо удивително, но всъщност тези закони и елементи също са създадени от Кр̣ш̣н̣а. Това е истинското научно разбиране. Хората с ниска интелигентност не се опитват да разберат кой е създал мозъка на учения, те се задоволяват само с невероятното му изобретение.

Джа̄мбава̄н продължил: „О, Господи, факторът време, който обединява всички природни елементи, също е твое проявление. Ти си върховният фактор време, чрез който се осъществява, поддържа се и накрая се унищожава цялото творение. И не само физическите елементи и времето – личностите, които управляват съставните елементи на творението и го усъвършенстват, също са неотделими части от теб. Така че живото същество не е независим творец. Когато изучи правилно всички движещи сили, човек може да открие, че Ти си върховният властител и господар на всичко. О, Господи, затова разбирам, че Ти си същата Върховна Божествена Личност, която обожавах под образа на Бог Ра̄мачандра.

Моят Бог Ра̄мачандра поиска да построи мост над океана и аз видях със собствените си очи как океанът се развълнува само от погледа на моя Бог. А когато над целия океан се изви буря, всички живи същества – китове, алигатори, риби тимин̇гила – много се разтревожиха. (Рибата тимин̇гила живее в океана и може да поглъща наведнъж цели китове.) Океанът бе принуден да се предаде и да позволи на Ра̄мачандра да го прекоси, за да стигне до острова, наречен Лан̇ка̄ (днешния Цейлон). И днес всички добре знаят как беше построен мостът от нос Коморин до Цейлон. След построяването на моста цялото царство на Ра̄ван̣а бе изгорено до основи. При сражението всички крайници на Ра̄ван̣а бяха пронизани от острите Ти стрели, а главата му се търколи на земята. Сега разбирам, че Ти си моят Бог Ра̄мачандра. Никой друг не притежава такава необятна сила. Никой друг нямаше да може да ме победи по този начин.“

Бог Кр̣ш̣н̣а бил удовлетворен от молитвите и думите на Джа̄мбава̄н и за да успокои болките му, започнал да потупва с лотосовата си длан цялото му тяло. Умората на Джа̄мбава̄н от великата борба веднага се стопила. След това Бог Кр̣ш̣н̣а нарекъл Джа̄мбава̄н цар, защото истинският цар на гората бил той, а не лъвът, който той бил убил с голи ръце. Кр̣ш̣н̣а му казал, че е дошъл да му поиска камъка Сямантака, защото откакто била открадната тази скъпоценност, глупавите хора опозорили името му. Кр̣ш̣н̣а направо му казал, че е дошъл да поиска камъка, за да се спаси от това безчестие. Джа̄мбава̄н разбрал каква е работата и за да достави удоволствие на Бога, незабавно му дал не само Сямантака, но и дъщеря си Джа̄мбаватӣ, която била тъкмо за женене.

Историята на женитбата на Джа̄мбаватӣ и Кр̣ш̣н̣а и предаването на скъпоценния камък Сямантака завършила в планинската пещера. Борбата между Кр̣ш̣н̣а и Джа̄мбава̄н продължила двадесет и осем дена, но хората от Два̄рака̄ чакали пред прохода само дванадесет дена и след това решили, че трябва да се е случило нещо лошо. Те не можели да разберат със сигурност какво точно е то и тъжни и уморени, се завърнали в Два̄рака̄.

Цялото семейство: майката на Кр̣ш̣н̣а Девакӣ, баща му Васудева и главната от съпругите му Рукмин̣ӣ, заедно с всички други приятели, близки и обитатели на двореца, били много тъжни, когато хората се завърнали у дома без Кр̣ш̣н̣а. Те изпитвали към Кр̣ш̣н̣а обяснима обич и започнали да наричат Сатра̄джит с обидни имена, защото той бил причината за изчезването на Кр̣ш̣н̣а. Те отишли да обожават богинята Чандрабха̄га̄ и ѝ се молели Кр̣ш̣н̣а да се завърне. Богинята била удовлетворена от молитвите на жителите на Два̄рака̄ и веднага им дала благословията си. Кр̣ш̣н̣а отново се появил, съпроводен от новата си съпруга Джа̄мбаватӣ, и всички жители на Два̄рака̄ ликували. Те се радвали като някой, който посреща скъп роднина, завърнал се от царството на смъртта. Те били помислили, че в битката Кр̣ш̣н̣а е изпаднал в много тежко положение и затова почти били изгубили надежда, че някога ще се върне. Но щом видели, че Кр̣ш̣н̣а наистина се е върнал, и то с нова съпруга, Джа̄мбаватӣ, веднага започнали голям празник.

Цар Уграсена свикал всички по-важни царе и владетели. Сатра̄джит също бил поканен и Кр̣ш̣н̣а разказал пред всички как бил взет камъка от Джа̄мбава̄н. Кр̣ш̣н̣а поискал да го предаде на цар Сатра̄джит, но той се срамувал, защото бил опозорил Кр̣ш̣н̣а без никаква нужда. Той мълчаливо поел в ръката си съкровището, навел глава и без да каже нито дума пред събралите се царе, се завърнал у дома си. После размислил как да се пречисти от ужасната постъпка, която извършил, като опозорил Кр̣ш̣н̣а. Той съзнавал, че много сериозно е оскърбил Кр̣ш̣н̣а и че трябва да открие лек за това, за да може отново да спечели благосклонността му.

Цар Сатра̄джит горял от нетърпение да поправи неприятностите, които предизвикал с глупостта си от влечение към един материален предмет, скъпоценния накит Сямантака. Той истински се измъчвал от обидата, която нанесъл на Кр̣ш̣н̣а, и искрено искал да изкупи вината си. Отвътре Кр̣ш̣н̣а му дал разум и той решил да подари на Кр̣ш̣н̣а скъпоценния камък и красивата си дъщеря Сатябха̄ма̄. Нямало друг начин за поправяне на положението и затова той уговорил сватбената церемония на Кр̣ш̣н̣а и дъщеря си. Той подарил на Върховната Божествена Личност както съкровището, така и дъщеря си. Сатябха̄ма̄ била толкова красива и благородна, че въпреки че много принцове искали ръката ѝ, Сатра̄джит изчаквал да намери най-подходящия зет. По милостта на Кр̣ш̣н̣а той решил да я даде на него.

Бог Кр̣ш̣н̣а много се зарадвал и казал на Сатра̄джит, че няма нужда от камъка Сямантака. Той рекъл: „По-добре ще е камъкът да остане в храма, както беше по-рано и тогава ние всички ще имаме полза от него. Докато се намира в Два̄рака̄, в града няма да има глад и страдания, причинени от болести, жега и мраз.“

        продължение: Смъртта на Сатра̄джит и Шатадханва̄

След като Акрӯра посетил Хастина̄пура и разказал на Кр̣ш̣н̣а за състоянието на Па̄н̣д̣авите, събитията продължили да се развиват по-нататък. Па̄н̣д̣авите били пренесени в къща, направена от шеллак, която после била подпалена. Всички помислили, че те и майка им Кунтӣ са загинали. Тази вест била изпратена и на Бог Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма. Те се посъветвали и решили да отидат в Хастина̄пура, за да поднесат на роднините си своите съболезнования. Несъмнено Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма знаели, че е невъзможно Па̄н̣д̣авите да загинат в опустошителния пожар, но въпреки това искали да отидат в Хастина̄пура, за да участват в траурните обреди. Щом пристигнали, най-напред Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма отишли при Бхӣшмадева, защото той бил старейшината на династията Куру. После се срещнали с Кр̣па̄ча̄ря, Видура, Га̄ндха̄рӣ и Дрон̣а. Другите потомци на рода не скърбели, защото желаели смъртта на Па̄н̣д̣авите и майка им. Но някои роднини, сред които бил Бхӣшма, наистина съжалявали за случилото се и Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма показали не по-малка скръб, без да разкриват истината.

Докато Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма били далеч от Два̄рака̄, там бил направен заговор да се отнеме камъкът Сямантака от Сатра̄джит. Главният заговорник бил Шатадханва̄, един от принцовете, които искали да се омъжат за Сатябха̄ма̄, красивата дъщеря на Сатра̄джит. Сатра̄джит бил обещал на мнозина ръката на красивата си дъщеря, но по-късно променил решението си и дал Сатябха̄ма̄ на Кр̣ш̣н̣а заедно със скъпоценния камък. Сатра̄джит нямал никакво желание да даде и камъка заедно с дъщеря си и Кр̣ш̣н̣а приел дъщеря му, но върнал скъпоценния камък, защото познавал склонностите му. Сатра̄джит бил много доволен, когато си върнал камъка, и непрекъснато го държал при себе си. Но в отсъствието на Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма бил направен голям заговор да се открадне камъкът Сямантака. В заговора участвали много хора, дори Акрӯра и Кр̣таварма̄, които били предани на Бог Кр̣ш̣н̣а. Акрӯра и Кр̣таварма̄ се присъединили към заговорниците, защото искали да дадат съкровището на Кр̣ш̣н̣а. Те знаели, че Кр̣ш̣н̣а го иска и че Сатра̄джит не го е предложил както подобава. Други се присъединили, защото били разочаровани, че не са получили ръката на Сатябха̄ма̄. Някои от тях подсторили Шатадханва̄ да убие Сатра̄джит и да вземе драгоценния камък.

Обикновено тук възниква следният въпрос: защо такъв велик предан като Акрӯра се присъединил към заговорниците? Защо в заговора участвал и Кр̣таварма̄, който също бил предан на Бога? Отговорът, който дават великите авторитети, например Джӣва Госва̄мӣ, е, че Акрӯра наистина бил велик предан, но бил прокълнат от жителите на Вр̣нда̄вана, задето отвел Кр̣ш̣н̣а. Акрӯра наранил чувствата им и затова бил принуден да участва в съзаклятие, направено от грешни хора. Кр̣таварма̄ също бил предан, но тъй като бил в най-близкото обкръжение на Кам̇са, се замърсил с греховни последици и затова също се присъединил.

Подучен от съзаклятниците, една нощ Шатадханва̄ се промъкнал в дома на Сатра̄джит и го убил, докато той спял. Шатадханва̄ бил много грешен, имал отвратителен нрав и макар че заради греховните си дейности не му оставало да живее много, решил да убие Сатра̄джит, докато той спи у дома си. Той се промъкнал в къщата, всички жени завикали силно, но въпреки протестите им Шатадханва̄ безмилостно заклал Сатра̄джит, без да се колебае, както касапинът убива животно в кланицата. Тъй като Кр̣ш̣н̣а го нямало, съпругата му Сатябха̄ма̄ също била там в нощта на убийството и започнала да плаче: „О, скъпи татко! Скъпи татко! Защо те убиха толкова жестоко!“ Мъртвото тяло на Сатра̄джит не било изгорено веднага, защото Сатябха̄ма̄ искала първо да отиде при Кр̣ш̣н̣а в Хастина̄пура. Затова го сложили в съд с мазнина, така че когато Кр̣ш̣н̣а се върне, да може да го види и да предприеме действия срещу Шатадханва̄. Сатябха̄ма̄ веднага потеглила за Хастина̄пура да съобщи на Кр̣ш̣н̣а за ужасната смърт на баща си.

Когато Кр̣ш̣н̣а научил за смъртта на тъста си, се опечалил досущ като обикновен човек. Но неговата мъка е необикновена. Бог Кр̣ш̣н̣а няма нищо общо с дейностите и следствията им. Той обаче бил приел да играе ролята на човешко същество и затова когато научил за смъртта на тъста си, показал дълбоко съчувствие към скръбта на Сатябха̄ма̄, а очите му се напълнили със сълзи. Той започнал да нарежда: „О, какво нещастие се е случило!“ Кр̣ш̣н̣а, Балара̄ма и Сатябха̄ма̄, съпругата на Кр̣ш̣н̣а, се завърнали в Два̄рака̄ и започнали да обмислят как да убият Шатадханва̄ и да си върнат скъпоценния камък. Макар че бил прочут разбойник, Шатадханва̄ много се боял от могъществото на Кр̣ш̣н̣а. Щом Кр̣ш̣н̣а си пристигнал, той се уплашил до смърт.

Шатадханва̄ научил, че Кр̣ш̣н̣а има намерение да го убие, и тозчас потърсил убежище при Кр̣таварма̄. Но Кр̣таварма̄ казал: „Никога няма да си позволя да направя нещо срещу Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма – те не са обикновени личности. Те са Върховната Божествена Личност. Кой може да избегне смъртта, ако е оскърбил Балара̄ма и Кр̣ш̣н̣а? Никой не може да се спаси от гнева им.“ Кр̣таварма̄ казал още, че Кам̇са не успял да се спаси от гнева на Кр̣ш̣н̣а, макар че бил много силен и имал подкрепата на множество демони, а какво да говорим за Джара̄сандха, когото Кр̣ш̣н̣а побеждавал осемнайсет пъти и който всеки път трябвало да се връща от сражението разочарован.

След отказа на Кр̣таварма̄ Шатадханва̄ отишъл да помоли за помощ Акрӯра. Но и Акрӯра му казал: „Балара̄ма и Кр̣ш̣н̣а са самата Върховна Божествена Личност и този, който познава безграничната им сила, никога не би посмял да ги оскърби или да се бие с тях.“ После казал на Шатадханва̄: „Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма са толкова силни, че просто с желанието си те сътворяват, поддържат и разрушават цялото космическо проявление. За жалост, личностите, объркани от илюзорната енергия, не могат да разберат силата на Кр̣ш̣н̣а, макар че цялото космическо проявление е в негова власт.“ Като пример той посочил как Кр̣ш̣н̣а на седем години повдигнал хълма Говардхана и държал тази планина в продължение на седем дни досущ като дете, което носи малко чадърче. Акрӯра открито казал на Шатадханва̄, че винаги ще отдава най-смирените си почитания на Кр̣ш̣н̣а, Свръхдушата във всичко сътворено и изначалната причина на всички причини. Когато и Акрӯра отказал да му даде подслон, Шатадханва̄ решил да му повери камъка Сямантака. После яхнал един кон, който можел да препуска със светкавична бързина и да изминава петдесет йоджани на един дъх, и избягал от града.

Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма разбрали за бягството на Шатадханва̄, качили се на колесницата си, на която се веело знаме с лика на Гаруд̣а, и веднага тръгнали след него. Кр̣ш̣н̣а изпитвал особено силен гняв към Шатадханва̄ и искал да го убие, задето бил причинил смъртта на Сатра̄джит, една по-висшестояща личност. Сатра̄джит бил тъст на Кр̣ш̣н̣а и според предписанията на ша̄стрите този, който се опълчва срещу висшестоящите личности, гуру-друха, трябва да получи наказание, съответстващо на степента на оскърблението. Шатадханва̄ бил лишил от живот тъста му и Кр̣ш̣н̣а бил решен да го убие на всяка цена.

Близо до градината на една къща в Митхила̄ конят на Шатадханва̄ умрял от изтощение. Шатадханва̄ не можел вече да се възползва от него и се втурнал да бяга колкото сила имал. За да бъдат честни към него, Кр̣ш̣н̣а и Балара̄ма също изоставили колесницата си и продължили пеша. Както тичали, Кр̣ш̣н̣а взел диска си и отсякъл главата на Шатадханва̄. След смъртта му претърсил дрехите му за камъка Сямантака, но не могъл да го намери. Той се върнал при Балара̄ма и казал: „Напразно убихме този човек, камъкът не е у него.“ Шрӣ Балара̄ма направил следното предположение: „Може би съкровището е поверено в ръцете на друг човек в Два̄рака̄. По-добре се върни и го потърси.“ Шрӣ Балара̄ма казал, че иска да остане в град Митхила̄ няколко дни, защото се радвал на много близка дружба с тамошния цар. И така, Кр̣ш̣н̣а се върнал в Два̄рака̄, а Балара̄ма влязъл в Митхила̄.

Царят на Митхила̄ много се зарадвал на пристигането на Шрӣ Балара̄ма в града му и посрещнал Бога много гостоприемно и с големи почести. За да му достави удоволствие, Той дал на Балара̄маджӣ множество ценни дарове. Този път Балара̄ма останал да живее в града няколко години като почетен гост на царя на Митхила̄, Джанака Маха̄ра̄джа. През това време най-големият син на Дхр̣тара̄шт̣ра, Дурьодхана, използвал възможността да отиде при Балара̄ма и научил от него изкуството на боя с боздугани.

След убийството на Шатадханва̄ Кр̣ш̣н̣а се върнал в Два̄рака̄ и за да зарадва съпругата си, ѝ разказал за смъртта на Шатадханва̄, убиеца на баща ѝ. Но освен това ѝ казал, че драгоценният камък не бил намерен у него. След това Кр̣ш̣н̣а и Сатябха̄ма̄ извършили обредите в памет на починалия тъст на Кр̣ш̣н̣а. Събрали се всички роднини и приятели на семейството.

Акрӯра и Кр̣таварма̄ били едни от главните съзаклятници в заговора за убийството на Сатра̄джит и били подсторили Шатадханва̄ да го убие, но когато чули, че той е паднал от ръката на Кр̣ш̣н̣а и Кр̣ш̣н̣а вече се е върнал в Два̄рака̄, и двамата побързали да напуснат града. Жителите на Два̄рака̄ почувствали, че в отсъствието на Акрӯра ги застрашават болести и природни бедствия. Това било един вид суеверие, защото където е Бог Кр̣ш̣н̣а, там не може да има никакви болести, глад или бедствия. Но когато Акрӯра си отишъл, в Два̄рака̄ наистина започнали да стават обезпокояващи неща. По-рано в провинцията Ка̄шӣ в пределите на Ва̄ра̄н̣асӣ се била случила тежка суша, без никакъв дъжд. По това време царят на Ка̄шӣ уговарял женитбата на дъщеря си Га̄ндинӣ с Швапхалка, бащата на Акрӯра. Това царят направил, посъветван от един астролог, и след сватбата в провинцията наистина паднали достатъчно дъждове. Заради свръхестествената сила на Швапхалка хората смятали, че и синът му Акрӯра притежава не по-малко могъщество, и вярвали, че където живеят Акрӯра или баща му, там няма да има стихийни бедствия, глад и суша. Смята се, че едно царство е щастливо, когато в него не върлуват глад и болести, когато няма прекомерни горещини и студове и хората са щастливи умствено, духовно и физически. Щом се появи нещо тревожно, хората смятат, че причината се корени в отсъствието от града на някоя благочестива личност. И така, тръгнала мълва, че заради отсъствието на Акрӯра стават лоши неща. Освен това след заминаването му поради отсъствието на скъпоценния камък Сямантака някои възрастни жители на града започнали да забелязват неблагоприятни знаци. Бог Шрӣ Кр̣ш̣н̣а чул мълвата, която се носела между хората, и решил да повика Акрӯра от царството Ка̄шӣ.

Акрӯра бил вуйчо на Кр̣ш̣н̣а и когато се завърнал в Два̄рака̄, Бог Кр̣ш̣н̣а най-напред го приветствал така, както подобава да бъде приветствана висшестояща особа. Кр̣ш̣н̣а е Свръхдушата, която се намира у всеки, и знае всичко, което става в сърцето. Той знаел всички събития, последвали съзаклятието на Акрӯра и Шатадханва̄. Затова се усмихнал и започнал да му говори.
Кр̣ш̣н̣а нарекъл Акрӯра най-велик от щедрите хора и му казал: „Скъпи вуйчо, знам вече, че Шатадханва̄ ти е оставил камъка Сямантака. Засега не съществува пряк наследник на тази скъпоценност, защото цар Сатра̄джит няма синове. Дъщеря му Сатябха̄ма̄ няма голямо желание да го притежава, но бъдещият ѝ син, който ще е внук на Сатра̄джит, след като изпълни всички необходимости за унаследяването, ще е законен собственик на това съкровище.“ С тези думи Бог Кр̣ш̣н̣а дал да се разбере, че Сатябха̄ма̄ вече очаква дете и че синът ѝ съвсем основателно ще предяви претенции за камъка и със сигурност ще му го отнеме.

Кр̣ш̣н̣а продължил: „Тази скъпоценност има такова могъщество, че никой обикновен човек не е в състояние да я опази. Зная, че ти постъпваш много благочестиво, така че не възразявам да го държиш при теб. Но има една трудност: Моят голям брат Шрӣ Балара̄ма не ми вярва, че съкровището е у теб. Ти имаш широко сърце и затова те моля да ми покажеш драгоценния камък в присъствието на всичките ми роднини, за да се сложи край на слуховете. Не можеш да отречеш, че той е у теб, защото виждаме, че богатството ти се е увеличило и извършваш жертвоприношения на олтар, направен от чисто злато.“ Свойствата на скъпоценния камък били известни: където и да се намирал, той всеки ден давал на пазителя си почти девет моунда чисто злато. Акрӯра получавал злато в такива количества и изобилно го раздавал в жертвените обреди. Бог Кр̣ш̣н̣а изтъкнал това щедро раздаване на злато като сигурно доказателство, че Акрӯра притежава камъка Сямантака.

С ласкавите си приятелски слова Бог Кр̣ш̣н̣а внушил на Акрӯра истината и Акрӯра разбрал, че нищо не може да се скрие от Шрӣ Кр̣ш̣н̣а. Той донесъл голямата скъпоценност, покрита с плат, но въпреки това камъкът светел като слънце. Акрӯра го подал на Кр̣ш̣н̣а. Бог Кр̣ш̣н̣а взел камъка в ръка, показал го на всичките си роднини и приятели, които били там, и после в тяхно присъствие го върнал на Акрӯра, за да са сигурни, че камъкът наистина се намира у него, в град Два̄рака̄.

Историята на скъпоценния камък Сямантака е много важна. В Шрӣмад Бха̄гаватам се казва, че този, който я слуша, разказва я или просто я помни, никога няма да бъде засегнат от опозоряване и от последиците на неблагочестивите дейности и ще постигне най-висше състояние на мир.

Новогодни пожелания от МагМО

 

                                                    ЧЕСТИТА да ни е НОВАта 2025 година! 

Алооооо! Календара се смени, още ли сме в старите мечти...?

Айде, сменяйте мечтата, бързичко скокнете,

излетете през вратата и се усмихнете!

На света огрян от обич.

Слънцето е здраве и свети на небето, предвещава сладък блян в сърцето.

Дайте най-широката усмивка и благословение,

получете сила, хубост и голямо дръзновение!

Новата година да се оцвети с най-красивите мечти.

Да се случва най-доброто за СВЕТА, да пребъде ЛЮБОВТА!

И да наблюдаваме първите и дни, да живеем осъзнати!

Че Змията идва скоро, за което подготовката върви.

Не, не бързаме, но и не спираме да гоним недогонени мечти.

Драконът ще излети, ще излети....