Приказки за Елементите

ПРИКАЗКА ЗА ЕЛЕМЕНТИТЕ

От Звук към Материя (Нада Брахма)

Според древните текстове, Земята е създадена чрез изреченото Слово или първичната вибрация.

• Първо се появява Етерът (пространството), в който се заражда звукът.

• Вибрацията на звука поражда движение – появява се Въздухът.

• Триенето на въздуха създава топлина – появява се Огънят.

• Огънят се охлажда и се втечнява – появява се Водата.

• Водата се утаява и се втвърдява – появява се Земята.
  Така Майката Земя (Притхиви) е най-крайната, най-плътната форма на божествения звук.

2. Раждането на Пракрити (Природата)

Във философията на индуизма Майката Земя е проявление на Пракрити – женската творческа енергия.

• Тя се ражда от съюза между Пуруша (чистото съзнание, неподвижния баща) и Шакти (динамичната енергия, майката).

• Парвати, в нейния аспект на Майка Земя, приема формата на физическата планета, за да даде „дом“ и тяло на душите, които искат да преминат през опита на материалния свя

Според тези учения, Земята не е просто камък и пръст, а живо същество, което се е отделило от Слънцето.

• Земята е „кондензирана любов“. Тя е създадена като място за пречистване, където духът може да се научи на дисциплина чрез ограничението на материята.

• Тя е изтъкана от етерни сили, които поддържат нейния живот. Без тези „невидими струни“ на звука, Земята би се разпаднала.

Дори науката описва създаването по подобен начин: от газообразен облак (Въздух/Етер), през разтопена магма (Огън), до образуването на океани (Вода) и твърда кора (Земя). Това е същият процес на изстиване на енергията, докато тя стане осезаема.

Майката Земя се счита за висша жертва на божественото – тя е дух, който се е „затворил“ в материя, за да отгледа живота.

ПРИКАЗКА ЗА ЗЕМЯТА
Имало едно време, в безкрайната тишина на Акаш, само една велика Мисъл. Тя била толкова красива, че искала да се превърне в песен.

Богът на Звука вдъхнал живот на тази мисъл и тя прозвучала като първия акорд –АУМ- Ом. Този звук бил толкова мощен, че започнал да танцува. От бързия му танц се родил Вятърът (Въздухът), който разнасял мелодията навсякъде. Но Вятърът бил неспокоен и от неговото триене лумнали искри – така се родил Огънят.

Огънят светил ярко, но бил самотен. За да го успокои, Звукът станал по-мек и нежен, и от тази нежност се пролели първите сълзи на радост – Водата. Тя укротила Огъня и двамата започнали да се прегръщат.

Там, където Огънят галел Водата, а Вятърът ги охлаждал, се появила гъста, златна пара. Тя започнала да се утаява, да става все по-тежка и по-тиха, докато накрая се превърнала в твърда прегръдка. Тази прегръдка била Майката Земя.

Тя била най-търпеливата от всички. Тя казала:
„Аз ще взема огъня в сърцето си, за да топля живота. Ще задържа водата в прегръдката си, за да го поя. Ще оставя въздуха да гали повърхността ми, за да може животът да диша. А вътре в себе си, в най-дълбоките си пещери и камъни, аз ще пазя тайния Звук, от който съм родена.“

Затова казват, че ако долепиш ухо до земята в тиха нощ или влезеш в дълбока пещера, можеш да чуеш как тя „бучи“. Това не е просто шум, а ехото от първичната песен, която продължава да поддържа планините цели и цветята живи. Майката Земя е просто Звук, който е станал толкова влюбен в живота, че е решил да стане негов дом.

И до днес, когато човек пее с любов, Земята под краката му се радва, защото разпознава своя собствен произход.

И така, Земята била готова – тя имала планини от камък, реки от жива вода и дъх от вятър. Но тя била тиха. Тя пазела великата песен в сърцето си, но нямала уста, с които да я изпее обратно към небето.

Тогава Майката Земя се обърнала към Бога на Звука и прошепнала:
„Дала съм всичко от себе си, за да създам този дом. Но той има нужда от пазители, които да превръщат моята тишина в радост.“

Богът на Звука се усмихнал и взел по малко от всеки елемент, за да създаде Човека:

• От Земята взел пръст и минерали, за да направи тялото – здраво и силно.

• От Водата взел кръвта и сълзите, за да може човекът да чувства и да се прелива.

• От Огъня взел топлината на сърцето, за да има човекът стремеж и воля.

• От Въздуха взел първия дъх, за да може човекът да мисли и да се движи.

Но най-важният дар дошъл накрая. Богът на Звука поставил в гърлото на човека малка частица от Петия елемент – чистото Слово.

„Ти ще бъдеш моят глас на Земята“ – казал той на човека. „Твоето тяло е направено от нейната плът, но твоят глас е направен от моята песен. Когато говориш истината, ти ще заздравяваш Земята. Когато пееш с любов, ти ще караш водите ѝ да танцуват и огъня ѝ да свети по-ярко.“

Така хората станали мостът. Когато човек използва гласа си (например чрез обертоново пеене или мантри), той буквално напомня на материята за нейния божествен произход. Човекът е единственото същество, което може съзнателно да вземе „въздуха“, да го преведе през „огъня“ на волята си и да го превърне в „звук“, който да лекува „земята“.

Затова, когато Майката Земя се чувства уморена, тя чака своите деца да запеят. Защото човешкият глас е единственият ключ, който може да отключи скритата музика във всеки камък и всяко дърво.

За да продължим нашата приказка, трябва да разберем, че всяко сърце има свой собствен ритъм, а всеки глас – своя уникална честота.

Богът на Звука прошепнал на хората една последна тайна:
„Не търсете силата само в думите на другите. Вашата лична мантра не е просто дума, тя е отзвукът на вашата душа.“ И когато заедно изпеем семенната мантра ЛАМ, душата на Земята резонира в сърцето на всяко нейно дете.

ПРИКАЗКА ЗА ВОДАТА:

Имало едно време, в зората на света, Водата била най-нежният и търпелив пътник. Когато Звукът я създал от сълза на радост, тя нямала форма. Тя била просто поток от прозрачна чистота, който не знаел къде свършва и откъде започва.

Майката Земя, още млада и разпалена от вътрешните си огньове, била корава и твърда. Тя имала нужда от някой, който да я омекоти. И тогава Водата се спуснала от небесата.

Водата не се борела със скалите. Тя не ги удряла със силата на Огъня, нито ги подминавала с бързината на Вятъра. Тя просто течала. Когато срещнела камък, тя го прегръщала и го заобикаляла. Когато срещнела пропаст, тя смело скачала в нея, превръщайки се в пенлив водопад. Тя научила Земята, че можеш да победиш и най-твърдата скала, не със сила, а с постоянство и мекота.

Водата станала пазителка на паметта. Тя попивала всяка песен на птиците, всека шепот на дърветата и всеки звук от Ефира. Тя станала огледалото на света – в нея Слънцето се оглеждало всеки ден за първи път, а Луната се влюбвала в собствения си образ всяка нощ.

Майката Земя прошепнала на хората:
„Водата е моята кръв. Тя носи живота от планините до моретата. Тя е тази, която чисти не само тялото, но и душата ви. Тя е емоцията – понякога тиха и дълбока като езеро, понякога бурна и непредсказуема като океан.“

Водата дала на хората най-важния урок за оцеляване: умението да се променяш. Тя им показала как може да бъде твърда като лед, течна като река или невидима като пара, но вътрешно винаги да остава същата.

Звукът на Водата – нейният ромон и плисък – станал нейната мантра. Когато човек е тъжен, той отива при реката, защото тя знае как да отмие тежестта и да я отнесе далеч. Когато човек изпее мантрата ВАМ, той събужда този „воден поток“ в себе си, позволявайки на чувствата си да текат свободно, без да засядат.

И до днес, когато пием чаша вода или слушаме дъжда, ние се свързваме с онази древна памет, която ни казва: „Бъди като мен – никога не спирай да течеш към Източника си, приспособявай се се към всичко, но никога не губи своята чистота.“

ПРИКАЗКА ЗА ОГЪНЯ:

Имало едно време, когато светът бил съвсем млад, Огънят не живеел на земята. Той бил затворен в сърцето на Слънцето и само от време на време проблясвал в очите на Светкавицата. Земята била красива, но хладна, а хората треперели в пещерите си, когато Слънцето си лягало вечер.

Огънят бил най-немирният от всички елементи. Той не искал да тече мирно като Водата, нито да стои неподвижно като Земята. Той искал да танцува.

Една нощ, когато Светкавицата се спуснала да пие вода от едно планинско езеро, тя се закачила в клоните на стара, изсъхнала мура. Малка искра паднала върху дървото и Огънят най-после стъпил на земята. Той бил малък, червен и гладен. Започнал да „яде“ сухите клонки и колкото повече ядял, толкова по-нависоко танцувал. Неговите оранжеви поли озарили мрака, а пукането на дървата било неговият смях.

Хората видели светлината и се приближили със страх. Те никога не били виждали „Златното цвете“, което танцува. Майката Земя проговорила чрез топлината на почвата:
„Не се бойте. Това е духът на Преобразяването. Той ще сготви храната ви, ще стопли децата ви и ще прогони хищниците. Но помнете – Огънят е добър слуга, но лош господар.“

Огънят научил хората на един важен урок: за да светиш, трябва да даваш. Той им показал, че за да поддържат топлината му, те трябва да му носят дарове и да го хранят. В замяна Огънят им дал най-ценното – събирането около семейното огнище. Именно там, при неговата светлина, се родили първите приказки, първите песни и първите танци.

Звукът на Огъня – това специфично пукане и бученето на пламъка – станали неговата мантра. Хората забелязали, че когато гледат в пламъците, мислите им се пречистват, точно както златото се чисти в пещта. Огънят станал символ на духовната воля.

Но Майката Земя предупредила: „Огънят живее и във вас. Това е вашата страст, вашият гняв и вашата любов. Внимавайте как го използвате – ако го раздухвате твърде силно, ще се изгорите; ако го забравите, ще изстинете.“

И до днес, когато запалим огън, ние каним този древен дух на танца в дома си. А когато пеем мантрата РАМ, ние събуждаме малкото слънце, което живее в нашата същност, за да ни дава сила да превръщаме тъмнината в светлина.

ПРИКАЗКА ЗА ВЪЗДУХА И ВЯТЪРА

Имало едно време, когато Земята вече била създадена, но всичко по нея стояло неподвижно. Огънят горял на едно място, Водата стояла в тихи езера, а планините мълчали. Светът бил като красива картина, която обаче не можела да диша.

Тогава Богът на Звука създал Въздуха – невидимия брат, който нямал цвят и тегло, но носел в себе си магията на движението. В началото Въздухът бил съвсем тих и кротък. Той запълвал всяко кътче, всяка цепнатина в скалите и всяко пространство между листата, но никой не го забелязвал.

Един ден Въздухът решил да запее. Той се засилил, отблъснал се от върховете на планините и се превърнал във Вятър.

Вятърът бил крилете на Звука. Той разбрал, че неговата задача е да бъде пощальонът на Вселената. Той отишъл при Цветята и взел техния аромат, за да го занесе на пчелите. Отишъл при Огъня и му дал сила да порасне, като му вдъхнал кислород. Отишъл при Океана и вдигнал вълните му, за да могат да пътуват.

Но най-важният му дар бил към хората. Вятърът прошепнал в ушите им:
„Аз съм този, който пренася думите ви. Без мен гласът ви би останал затворен в гърлата ви. Аз съм мостът между вашата мисъл и света.“

Вятърът научил хората на свобода. Той им показал, че не е нужно да те виждат, за да съществуваш, и че силата не е в това да си твърд, а в това да си навсякъде. Той станал символ на интелигентната мисъл и споделянето.

Майката Земя казала:
„Въздухът е моят дъх. Докато той се движи във вас, вие сте живи. Когато утихне, идва сънят. Когато се разгневи, идва Вятъра на промяната, за да пречисти всичко старо и ненужно.“

Звукът на Въздуха – неговият шепот в листата и свистенето му в клоните – станал неговата мантра. Когато човек се чувства объркан или натежал, той излиза да се "проветри", разпервайки ръце срещу Вятъра, за да отнесе той „прашните“ му мисли. Когато човек изпее мантрата ЯМ, той става лек като перце. Този звук отваря сърцето, защото любовта, точно като вятъра, не може да бъде хваната с ръце, но може да бъде почувствана навсякъде.

И до днес Вятърът не спира да пътува. Той пренася молитви, песни и златен прашец от феи, напомняйки ни, че всички сме свързани от един и същи невидим божествен дъх.

ПРИКАЗКА ЗА ЗВУКА

Имало едно време, преди да съществува „преди“ и преди да има „тук“, съществувала само Великата Тишина. Тя не била празна, а била бременна с всички възможности, които някога щели да се случат. Тя била като бездънен океан, който чакал своя първи импулс.

В самото сърце на тази Тишина се родило едно трептене. То не дошло отникъде, а се самозародило като копнеж на Битието да изрази себе си. Този копнеж се превърнал в първия Звук – ОМ АУМ.

В момента, в който Звукът прозвучал, Тишината се разцепила на милиарди малки искри. Звукът не бил просто шум, той бил строител. Той започнал да тъче невидими нишки от светлина, които днес наричаме „вибрации“.

Звукът отишъл при Етера и му казал: „Дай ми пространство, за да нарисувам свят!“
Отишъл при Вятъра и му заповядал: „Носи ме на крилете си, за да събудя материята!“

Когато Звукът докоснал Земята, тя започнала да се оформя. Планините се издигнали според ритъма на неговите басови тонове, а кристалите в недрата ѝ се подредили в съвършени форми според неговите високи обертонове. Всяко цвете, всяко дърво и всяко животно получило своята „честота“. Звукът им казал: „Докато пазите своя тон, вие ще бъдете здрави и цели.“

Но Звукът бил самотен, защото нямало кой да го чуе съзнателно. Тогава той се скрил в гърлото на Човека. Той станал Словото – онази вълшебна сила, с която хората могат да променят реалността. Звукът предупредил човека:
„Твоят глас е магическа пръчка. Ако изричаш думи на омраза, ти рушиш тъканта на света. Ако пееш с любов, ти лекуваш Майката Земя.“

Звукът разкрил и своята най-голяма тайна: той е мостът обратно към Божествения идеален свят. Всичко, което виждаме, е просто „замръзнал звук“. Твърдият камък е звук, който пее много бавно. Светлината е звук, който пее изключително бързо. 

И така, приказката за Звука няма край, защото той продължава да се случва във всеки един момент. Когато удариш камбана, когато чуеш птица или когато просто изречеш името на някого с нежност, ти продължаваш Сътворението.

Звукът е единственият елемент, който може да премине през всички прегради. Той е началото и той е краят - когато всичко отново се прибере в прегръдката на Великата Тишина.

ПРИКАЗКА ЗА МИСЛИТЕ

Имало едно време, в най-високите селения на Етера, където светлината е по-фина от дъх, живеели Мислите. Те били като невидими птици с крила от сияние. В онзи свят нямало граници – щом една Мисъл литнела, тя веднага ставала реалност.

Мислите били децата на Тишината и Звука. Те били най-бързите същества във Вселената – по-бързи от вятъра и дори от светлината. Една Мисъл можела да прелети от единия край на Космоса до другия само за миг, само при споменаването на името му.

Един ден Мислите погледнали надолу към Майката Земя и видели човека. Те видели, че той има тяло от земя, кръв от вода и дъх от въздух, но често изглеждал изгубен. Тогава Мислите решили да се спуснат и да заживеят в неговия ум, за да му станат съветници.

Майката Земя обаче предупредила мислите на хората:
„Вие сте тъкачи на съдби. Внимавайте, защото тук, на Земята, всичко, което мислите, рано или прекъсно се втвърдява и става форма. Вие сте семената, а моята почва ще отгледа всяко от тях – без значение дали е цвете или трън.“

Мислите открили, че в човека те придобиват огромна сила.

• Когато една мисъл била пълна с Огън, тя се превръщала в Идея и вдъхновение, което изграждало градове и държави.

• Когато била пълна с Вода, тя се превръщала в Мечта и нежност.

• Но когато мислите ставали тежки и тъмни, те се превръщали в Облаци, които скривали Слънцето от душата.

Най-старата и мъдра Мисъл научила хората на една тайна:
„Ние сме вашите невидими художници. Всеки ден вие рисувате света си с нас. Ако ни държите чисти и светли, тялото ви ще бъде здраво като земята, а сърцето ви – свободно като етера. Но помнете – вие не сте своите мисли, вие сте тези, които ги избират.“

Звукът на мисълта не се чува с ушите, а с духа. Той е онова фино „жужене“ в главата ни. Когато човек утихне и използва своя глас, за да изпее свещения звук АУМ-ОМ, той всъщност „подстригва“ крилата на разпиляните мисли и ги подрежда в прекрасна огърлица.

И до днес Мислите продължават да хвърчат около нас. Те чакат да бъдат уловени и превърнати в добри думи и красиви дела. Защото, казва приказката, светът не е нищо друго, освен една голяма Мисъл, която Божественото Присъствие е облякъл в Звук и после го е материализирал с помощта на всички други елементи - негови енергии. 

Белият Брат

 

    Въртят се спомените около Белия Бряг,
     като чайка сред вълните броди мисълта, броди мисълта ми...кога ли ще те видя, мой бряг...
     Мой Бряг тъй бял и свиден, мой брат,
     когато морната Луна изкъпана, над теб разперила крила запее...
     Песента на Залеза в гръдта ти бяла и приказка на Изгрева разкаже,
     Твойта Сила е скрила синевата, в сърцето бие фара на пристана бял...
     Душата ми лети към тебе, Мой Бряг, в сънищата виден на яве сънуван, 
    Мой Брат, повика ме твоето БЯЛО...

    Сега и тук летя към Белия Бряг,
    като чайка сред вълните плувам сама и любувам се на волния бяг на водите му бели...
    Моят Бряг е тъй свиден и благ,
    като морната Луна окъпана,когато се спусне над Бялото и запее...
    Песента на звездите над гръдта му бяла и приказка на Огъня разкаже.
    В тази сила се е свила свободата, в сърцето бие Фара от пристана бял...
    Душата ми лети със тебе, Мой Бряг, в сънищата виден, на яве сънуван,
    Мой Брат, прегърна ме твоето БЯЛО.

МАНДАЛНИЦА /предколедна сбирка с МагМо/

 

Здравейте, хубавейте и действайте осъзнато! Тук са МагМо и Дървото на Желанията.

Преминават ретроградните влияния, на които сме подложени този месец. От 30 ноември, влизаме в нов период, когато плановете и желанията отново ще манифестират нашия копнеж за щастие. В резултат на което, вече имаме и САТОРИ КЛУБ. Но за това ще разказвам после. А сега ви каня на МАНДАЛНИЦА в едно много вдъхновяващо и хубаво място, в централна София/луксозенец/, което нарекохме Самадхи Апарт. Там има пространства за различни дейности:  хубав хол за вечеринки с хапване и музикален кръг, стая за масажи, кухня за приготвяне на вкусотийки и прекрасен изглед от всеки балкон. Ще се съберем в неделя, на 30 ноември - Андреев ден, от 14 до 18ч, за да си навием не само на пръстите, но и на пръчките цветните образи на нашите намерения. И да си ги инсталираме на коледното дърво, в косите, на стената или да ги подарим на празничната трапеза. Както знаем, Мандалата Ojos de Dios е не случайно наречена Очите на Бога. Тя представя вибрация от цветна светлина -  картинка на фракталната същност на света. Всеки свят е свят във свят във свят...И целият видим и невидим свят е в очите на Създателя. И в Неговия Ум. Но за това и за още много други интересни неща ще си говорим под Дървото на Желанията, докато ги вплитаме. Освен това, ще си разказваме приказки, ще наричаме с песни, ще работим с чакрите и ще се усъвършенстваме личностно в това прекрасно споделяне. 

И така: ако ви се породи силно желание да не пропуснете това събитие /друго за тази година няма да има/, пишете ми във фб на Momera Zdravkova /https://www.facebook.com/momera1/  или на Telegram,  оставете ми телефон за връзка, за да се чуем и да ви разкажа още някои детайли относно къде, какво и как. 

Приемам винаги с благодарност вашите дарения.

До скоро, под Дървото на Желанията!

Още малко за мандалите можете да прочетете тук: https://momerart.blogspot.com/2020/06/blog-post.html

Ваша МагМо

МагМо и Дървото на Желанията

 

МагМо и Дървото на Желанията

Приказка за Тайната Градина на Вътрешния Остров

Имало едно време....Once upon a time.....hubo una vez......был один раз...

Обикновено разказвачите започват приказките си така. Обикновено разказват това, което са научили от бабите си, както са го чули. Те знаят, че нищо не може да бъде измислено, ако не съществува някъде по широкия свят, дори и да изглежда напълно невъзможно за учените хора. Приказките се раждат, когато някой мъдрец пожелае да предаде ценно свидетелство, тайна или много специално знание. И тъй потомствено, мъдростта винаги е актуална и се предава от уста на ухо, а приказките пътуват през епохи и поколения, за да оживеят в подходящото време, на скришно място за онези, които обичат да слушат внимателно.

Разказвачите почитат мъдрото слово, помнят всички поучителни истории и живеят чрез вълшебствата в тях. Като постоянни наблюдатели на живота и неговите безкрайни проявления, те не спират да пътуват с всякакви средства, свирейки на чудати инструменти, възпявайки забравени песни и кодирани послания. Но най-същественото в тяхното ежедневие си остава слушането и помненето, а смехът е предпочитаното лекарство против грип, депресия и скука. Понякога си поплакват, но сълзите им са като летен дъжд – топли и напоителни. Не се страхуват, защото са се сприятелили със сенките си и даже ги ангажират в работа. Разказвачите носят детски души, макар понякога да изглеждат на 108 години. Но каквото и да захванат да вършат, приоритетно в техните ден и нощ си остават скришните истории. Най-великото им удоволствие е да ги разказват интересно, за което полагат почти никакви усилия и постигат максимален ефект. Хората рядко ги срещат, макар че се разминават с тях на всяка крачка, а децата винаги ги забелязват, колкото и да са маскирани.

Това научи МагМо за разказвачите, когато започна да разказва приказки. Всяка история, дори и най-незначителната си има начало, завръзка, развръзка и край. Тази започна, когато МагМо откри Тайната Градина във Вътрешния Остров и се сприятели там с Дървото на Желанията. Всъщност това беше нейното скришно място, където ходеше още като съвсем малко дете и всяка вечер отваряше прозореца, гледаше нощното небе, докато си говореше със светещите от там намигащи очи на звездите. Но тогава не знаеше за съществуването на дървото, защото то беше още съвсем малко семенце и едвам се беше подало от земята. Тайната Градина не се сее и оре, тя си съществува неподозирано. Намира се малко над земята, в поднебесието, на пътеката към Млечния Път. До нея се стига с един асансьор, който циркулира между главата и сърцето. Представлява живописно и безлюдно островче във вътрешения космос, където изгревите и залезите са безоблачни и винаги е пълнолуние. Там всичко е възможно според гледната точка, която се мени от настроението на наблюдаващия. В центъра на острова расте едно огромно дърво и каквото е горе, такова е и долу. Дълбоките му корени образуват цяла пещера, в която сред всякакви скъпоценности, живее зелено-златен Дракон на Късмета. В короната му пърхат пеперуди, водни кончета и няколко семейства пойни птички. Всеки ден се раждат цветове и плодове с различен цвят и аромат. Някои горчат, други са сладки, трети - кисели, а има и с въображаем вкус. Поведението на дървото зависи от взаимоотношенията на две пъстри птици, обитаващи хралупа в недостижимите височини на най-възвишения клон. Едната си похапва от плодовете, а другата само наблюдава. Понякога си гукат, често пеят заедно на няколко гласа и летят до островчетата наоколо.

На Вътрешния Остров има всичко необходимо за ваканция – езеро с лебеди, кей и лодка; рекичка със заледени водопади: гора със сърни и елени; хижа с огнище и стар дядо, препускащи коне в степта; пиратски кораб в морето; дворец от корали на брега; цветна градина с редки цветя и жужащи пчели; пътеки за никъде и пътища, които са един Път. Има и малка къщичка с две липи отпред.

"Истинския пътешественик е винаги безгрижен, защото където и да отиде, той е винаги на Курорт.“Това беше правилото на професора по курортизъм, чийто лекции МагМо посещаваше редовно.

Когато стана ясно, че Дървото може да изпълнява желания, в съзнанието на МагМо се прокрадна нов смисъл, но си остана без особено значение. И така всичко започна, когато се запознаха лично, неофициално и почти случайно. Тя се появи в градината както винаги, когато искаше да се усамоти, да си почине или да си поплаче. Обикновено се наместваше на един клон, от който можеше да съзерцава поредния залез над езерцето с лотоси и златни рибки. Или отиваше на кея да посреща Изгрева.

Но в този особен сякаш ден, за първи път Дървото проговори. Първо се чу как листенцата му звънят, после няколко ритмични такта от клонките оповестиха началото на цяла песен. То лееше мъдрости в стихове, пригласяха му птиците, а ветреца шумолеше в паузите. Песента му разказваше за безкрайните желания на хората и как заради тях, те са объркани, залутани и недоволни, а накрая завърши така: Повече сълзи са изплакани заради осъществени, а не заради неизпълнени желания и внимавайте какво си пожелавате, мили деца! МагМо изръкопляска от радост и затанцува. Да си има такъв мъдър Приятел в Тайната Градина за нея беше откритието на века. Вече имаше с кого да си споделя и кого да слуша. Вече имаше с кого да пее и плаче.

След няколко подобни срещи се разбра, че Дървото имаше също свое единствено съкровено желание. Да, само едно, но не какво да е. Дървото на Желанията обичаше да слуша приказки. И обеща на МагМо, че ще изпълнява по едно нейно желание след всяка разказана от нея история. Предложението, на което не можеше да откаже я накара да се заеме сериозно с новата задача – да бъде разказвач на приказки. Тя си опъна хамака на ниските клони, нахлупи старата шапка на баба си с пера от странни птици, направи си чай и пое дълбоко въздух. Започна с най-старата приказка, която знаеше от дете. Тя обичаше да ги чете и колкото повече ги разказваше, толкова по-малко желания и оставаха. Но имаше една тайна и тя беше скрита в Старата Шапка на баба и с перца от странни птици, която беше наследство от пра-бабата на баба и, която се славела като лична мома и голяма готвачка. Оказа се, че шапката пазеше не само рецепти за бисквитки и кройки за дрехи, в нея имаше много от онези приказки, които се разказват на децата от стари времена, та до ден днешен. Природата на вълшебните приказки е такава, че винаги се случват и оживяват заеднои с героите си когато се разказват или четат на глас. Така, харно и благо, МагМо и Дървото станаха добри побратими. Тя се развихряше все повече в своето ново амплуа на разказвач и не спираше да желае: появиха се различни музикални инструменти, костюми, маски, перуки, очила, чанти, колело, мандали, книги, игри, кукли и какво ли не. А Дървото се усмихваше доволно получавайки своята доза удовлетворение и пригласяше със звънчетата, клонките и листенцата. А накрая изпълняваше поредното и желание след всяка нова приказка. Птичките се включваха в музикалните акомпанименти, стана цял оркестър. Островът се напълни с приказни същества. А в лилавото небе вече блестяха розови, сини и зелени съзвездия. Дървото стана по-китно и роди много повече сладки плодове. Двете шарени птици от хралупата се опериха и полетяха пътешествайки из горските потайности. В хижата зад хълма заживя Мъдрец, който вареше дъхави билкови чайове и черпеше с боровинкови бонбони. Конете спокойно пасяха на поляната, цветята ухаеха, а в двореца идваха гости за вечерните концерти. Живота ставаше все по-шарен и никой извън острова дори не подозираше колко добре се забавляваха МагМо и Дървото на Желанията. Докато....

Докато един ден, по точно една вечер, не е ясно по кое време, се случи Не-желаното и Не-предвиденото. Тъкмо отваряха завесата на сцената, МагМо се появи елегантно накривила Старата Шапка, оркестъра от птици запя, а Дървото зазвъня, за да оповести началото...Да! Точно в този момент нежеланото и непредвиденото гръмнаха толкова оглушително, че ослепиха дори светлините от прожекторите, а свиреп вой оповести идването на Вятъра на Промяната. Той не беше идвал по тези места, но някакво желание го беше пред-извикало. И се случи Немислимото. Фиуууууубууууууухххх! Вятъра отнесе Старата Шапка, с всичките перца от странни птици, кройки, рецепти и... Ужас...с всичките истории. МагМо се беше вцепенила, никак не успя да мръдне, просто я видя как излетя в небето и после изчезна. Всичко утихна и настъпи ледено мълчание. Тази вечер нямаше нито приказки, нито разказвач, нито музика, нито веселба. Просто всичко загуби блясък и се разми. МагМо беше много тъжна и не можеше да преглътне загубата. Цялата магия беше там, в шапката. В главата и нямаше дори спомени, какво да говорим за приказки. Как сега щеше да разказва без рецепти, кройки и бабини деветини? Потомствената мъдрост от бабите беше загубена в облаците, отнесена от буреносен Вятър, заради някаква си Промяна... Това беше непоносимо, нежелано и съвсем непредвидено, беше немислимо. МагМо се раздвижи и потърси Решение. Първата мисъл каза: не решение, шапката търси! Тя си стегна раницата за път, събра си хамака, набързо се сбогува и разтвори Стария Чадър. Той пък беше наследство от дядо и, който беше летял с него над Ламанша, но това е друга история и за сега ще я прескочим. МагМо все пак беше играла балет и успя да хване Вълната на Успеха, който я издигна над облаците, но колкото и да се взираше в плоскостта под себе си, Старата Шапка не се виждаше никъде. "За мен небе, за теб небе, а за нас е хоризонта“ пееше си тя, но Пътуването се удължи. После дойде Извънредното положение, което я забави съвсем. Трябваше да остане там, до където стигаше погледа и, а той бягаше далече напред и тя се остави в ръцете на съдбата си без да я кове. Явно дойде момента за притихване и изчакване на по-добри времена.

През това време Дървото на Желанията изживяваше най-голямата драма в живота си. Нямаше на кого да изпълнява желанията и това напълно го лиши от смисъла на съществуването му. За първи път усети самотата като пробождане в корена си. Не забеляза залеза, нито изгрева. Не чу дори птиците, които питаха какво става. Единственото му усещане бе, че Нищото го е погълнало. Изчезна дори желанието му за слушане на приказки. Остана само Празнотата в сърцевината му. И се вкамени. Соковете му застинаха нейде по средата. Островът стана невидим. Живота в Тайната Градина спря.

Независимо от депресията, МагМо старателно и настойчиво си търсеше Старата Шапка, но помнеше макар и смътно островчето, Дървото, шарените птици от хралупата на най-възвишения клон и всички чудеса, с които беше щастлива там. Освен това никой не изпълняваше желанията и, поради което на няколко пъти здраво го закъса. Липсата я гнетеше и се налагаше да прави някакви магии, за да да оцелява физически. В последствие се появи една малка нейна сянка, която започна да расте. Тя придобиваше все повече сила, докато МагМо слабееше. Сянката си имаше други желания, не се интересуваше от дървета, шапки с перца, не вярваше в бабините деветини и някакви си острови на съкровищата. Тя искаше да бъде уважавана и почитана, да бъде успешна, да стане блогър, гуру или поне професор, да има последователи, канал в ютуб, за нея да се пишат статии, да бъде награждавана с ордени и медали. Тя също се кръсти МагМо, даже написа проект за финансиране на фестивал на Желанията. Освен това стана доста напориста и почти нагла, като успя да вземе дрехите, егенето, паспорта и вида на първопричината си. А МагМо едвам различаваше себе си в отлетялото. И точно тогава, в главата и влетя рояк от въпроси: Дали приказните истории са само в Старата Шапка на бабата, има ли смисъл да продължава търсенето, да се примири ли със Сянката или да се бори с нея, да търси ли абсолютната Истина? Да намери отговорите се оказа по-трудно от колкото можеше да си представи. И докато скиташе от място на място и ту бягаше, ту се срещаше със Сянката си, започна да си припомня и разказва Приказката за Дървото на Желанията. Това и възвърна част от силите, даде и известна популярност сред слушателите на приказки, но никак не запълваше празнината в сърцето и, никак не носеше успокоението, от което се нуждаеше.

Една нощ не издържа и яхна метлата, която беше спечелила на състезанието за "Вещи в занаята" докато си търсеше шапката между участниците. Пое по най-краткия път, по който можеше да се пътува цяла вечност. Колко време летя, не се разбра, но пристигна навреме, веднага след карантината. МагМо се появи в Тайната Градина, под Дървото на Желанията точно когато Луната изгряваше червена и топла, а Слънцето залязваше синьо и хладно. Това което видя, бе вкамененото и неподвижно лице на Дървото. МагМо се разплака сърцераздирателно. Прегърна го, промълви, че толкова много и е липсвало, че все някак си ще се справи с приказките и без Старата Шапка на бабата, че го обича дори без да и изпълнява желанията, че го моли да и прости, дори му попя хо'опонопоно. То се размърда за първи път, отвори очи, погледа му се спря в нейния, а усмивките им бавно връщаха живота в корените му. Листенцата зазвъняха и песента зазвуча тихо: „Не можеш да намериш онова, което вече ти принадлежиии, защото всичко, което идва само е само за теб и никой не може да ти го замениии...“ Изненадата беше тотална. Старата Шапка висеше закачливо на един от долните клони и се поклащаше с насмешка! МагМо се удари по челото и даже си направи цицина. Как не се беше сетила да сподели това желание??? Загуби толкова много време, за да разбере, че Старата Шапка на баба и с перата от странни птици, рецепти за бисквити, кройки и истории беше част от самата нея, че Вятъра на Промяната също беше част от нейния свят...Загубено или спечелено е времето в себепознание се питаше МагМо, но този отговор ще оставим за друга приказка, а сега е време да отпразнуваме завръщането, си каза тя. Островът отново стана това, което винаги е бил. Всички пееха и танцуваха от щастието, което изпитваха МагМо и Дървото на Желанията. Раздялата ги беше научила да ценят срещите си, а Вятъра на Промяната ги беше направил смели пред изпитанията.

И така. Към днешна дата: Дървото се отърва от Пустотата, а МагМо почувства Силата отново да пърха в гърдите . Приказките излитаха на рояци от Шапката, птиците пригласяха на рефрените, а желанията отново се сбъдваха, макар, че никой нищо не искаше. Дори не личеше, че някога нещо се е променило. Макар, че МагМо започна да се пре-образява по-успешно с Новата си Стара Шапка, която щастливо се настани на главата и, бабините деветини скрити в перцата бяха станали по-изобретателни. Оказа се, че Вятъра на Промяната я е запокитил в короната на Дървото и тя за да се скрие, придоби ново свойство - стана Невидимка. Често това, което търсим ни е под носа, но се изискват особена гледна точка, за да го видим.

Сянката, която нарече себе си МагМО, си отвори профил във фесйбук и инстаграм, написа още няколко проекта и спечели финансиране за два от тях. От тогава често ходи на гости в Тайната Градина да слуша приказки и музика, да пие чай, да похапва бисквити. Тя често описва света на сенките, където обитава. Голям смях падна, когато разказа за онази Сянка, която беше убила Краля си, нейния източник и се беше оженила за Кралицата преди много години. Беше успяла да си сложи маската и ръкавиците така, че никой да не разбере, че е само сянка и сега управляваше, като въвеждаше нови закони за носене на маски и ръкавици. Измисли дори дигитална самоличност с цел напълно да оборудва света с експанзиите си. Но това е друга история, която още се пише.

Островчето си е все там, под лилавото небе с невероятните звезди, залези и изгреви, но се движи много бързо, за да остане на едно място, докато обитателите му следват своите пътища слети в Един Път. Дървото на Желанията расте с всяка нова приказка и дава все повече плодове и цветове с прекрасен вкус и аромат. Историите не спират да извират от Старата Шапка с перца от странни птици, защото има много желаещи да ги слушат дори и от света на Сенките. А пък скромната личност, която се превърна в Разказвача МагМо е тук и сега, за да ги разказва подред, без да спестява нито една важна подробност. В това се състои и смисъла на споделянето, смята тя - да помъдряваме, докато си оставаме деца.

Харно. Благо. Скришно.

18.10.2025,

 в Тайната Градина на Вътрешния Остров

ТЯ - Същността

 

Какво ли са за всяка Същност отминаващите някъде сезони,

освен незапаметени спомени...

Какво са те за вечната душа, дошла за малко, за да прояви отново себето като Фея в светлина?

И груби, и нежни гласовете са, защото музиката даже в дисонанса, пак е музика и пак е чувство, и пак е ти, и пак е тя!

Как волно и неволно идват, а после си отиват вълните, родени от морето на причините.

Как тъжно е и радостно, когато времето е спряло, а после изведнъж изчезне? Нама го.

А с него и пространството от варианти, и съдбата, и живота, и смъртта.....

И в нищото изгрява същността - нетленна и блажена. ТЯ.

МагМо, АнтарДип, 01.10.2025

За "духовността"

 Кое всъщност Е "духовно"? 

Да уточним първо какво влагаме като съдържание в тази дума на български език. В речника е записано следното: 

ДУХОВЕН:

1. Който се отнася към умствената дейност, към нематериалното, към духа (в 1 знач.). Духовен свят. Духовна връзка. Духовен живот.
2. Който се отнася до църквата; свещенически, църковен, религиозен. Духовен сан.

Това, което са ни демонстрирали до сега разни първенюта, лъжегурувци, коучинги, йога учители, съдържателки на йога молове с ботокси, "щастливи" хипита, снимащи се на всеки 10 минути, пускащи изнурителни постове с поетични изтъпления... или пък пълнежи от постове с картинки тип "вижте ме колко добре си живея в Бали", но се разведох...Или хора, които се оплакват от другите, но всеки ден сърцераздирателно споделят какво "духовно" им се е случило в личен план, бълващи сълзливо съдържание, занимаващи навалицата със сентименти от всякакво естество? Това духовно ли е? Да не говорим за психолози, боравещи с терминологии, рекламиращи книгите си - как да живеем "духовно" без паник атаки и прочие препоръки...Ние имаме ли изобщо примери на "духовност" в този свят на илюзия и измама, където нищо не е такова, каквото изглежда? Голата информация достатъчна ли е, за да намерим Истината - такава, каквато е? Много сложно е да се определи" духовността", ако информацията идва от информационното поле. Тя се чувства, не се мисли и идва сама в моменти на проникновение и просветление. Цялата Абсолютна Истина живее в сърцето и ние сме частица от Нея. Но докато не се свържем като ДУШИ с Върховната ДУША, няма как да осъзнаем духовността си.

Всеки гледа на света с отворени очи, но вижда само това, което познава. В широк смисъл - всеки е дошъл за опитности и свободната му воля е вселенски закон. Затова е казано, че ние сме обекти, има само един Субект и това е Създателя ни. Чрез нас, Той черпи опитността си. Ние сме едно и едновременно различни с Цялото. Индивидуалността ни прави уникални. Кой за какво се бори е друг въпрос и според мен е важно да си кажем искрено и лично, защото дори и да не бъдем чути, може да бъдем запомнени. За наше собствено благо е да бъдем честни към себе си и към близките, пък дори и далечни братя и сестри. Но винаги с чувство на загриженост. Това е важното - обичай ближния в действие. Любовта е действие. Добро и зло са измислени категории - за повече контрол и манипулация на множеството. Истината е отвъд тях. Тя е усещане за адекватност. Но само ако има всеобхватното осъзнаване, че всичко е взаимодействие между Красотата и Любовта. Или просто казано -  между Кришна и Радха.

МагМо

ПЪЛНОЛУДИЕ

 Чакръг ще завъртим. С мелодия и думи святи.

И танц ще изградим в душата. С Благодатен дъжд.

В четвъртъка на седмичния ритъм.

Сега.

В очакване на Лудата Луна.

Макар и затъмнена,

Тя пак ще свети.

В отражението на свойта пълнота.

Сега.

МагМо, Аантар Двип