МагМо
и Дървото на Желанията
Имало
едно време....Once upon a time.....hubo una vez......был
один раз......
Обикновено
разказвачите започват приказките си
така. Обикновено разказват това,
което са научили от бабите си така,
както са го чули. Те знаят, че нищо не
може да бъде измислено, ако не съществува
някъде по широкия свят, дори и да изглежда
напълно невъзможно за учените хора.
Приказките се раждат, когато някой
мъдрец пожелае да предаде ценно
свидетелство, тайна или много специално
знание. И тъй като потомствената мъдрост
винаги е актуална и се предава от уста
на ухо, приказките пътуват през
епохи и поколения, за да оживеят в
подходящото време, на тайно място и
пред онези, които обичат да слушат.
Разказвачите почитат мъдрите слова, помнят
всички поучителни истории и са влюбени във вълшебствата. Като постоянни
наблюдатели на живота и неговите
безкрайни проявления, те не спират да
пътуват с всякакви средства,
свирейки на странни инструменти, възпявайки
забравени песни. Но най-същественото в
тяхното ежедневие си остава слушането
и помненето, а смехът е предпочитаното
лекарство против грип, депресия и скука.
Понякога си поплакват, но сълзите им са
като летен дъжд – топли и напоителни.
Не се страхуват, защото отдавна са
приятели с демоните си и даже ги ангажират
в работа. Разказвачите носят детски
души, макар понякога да изглеждат на
108. Но каквото и да захванат да вършат,
приоритетно в техните ден и нощ си
остават приказките. И най-великото им
удоволствие е да ги разказват интересно,
за което полагат почти никакви усилия
и постигат максимален ефект. Хората
рядко ги срещат, макар че се разминават
с тях на всяка крачка, а децата винаги
ги забелязват, колкото и да са маскирани.
Това
научих за разказвачите, когато започнах
да разказвам приказки. А започнах да
разказвам, когато влязох за първи път
в Тайната Градина и се срещнах там с
вълшебното Дърво на Желанията. Всъщност
това беше тайно място, което открих като
съвсем малко дете, но незнаех още за
Дървото. Тази градина е скришна, не се
оре и сее, но си съществува неподозирано
и е над земята, под небето, на пътя
между главата и сърцето. Живописно
и безлюдно островче във вътрешения
космос, където изгревите и залезите
са без облаци и винаги е пълнолуние.
Такава е по принцип гледната
точка там, но тя се мени според
настройката, така че всичко е възможно.
Дървото на Желанията се разпростира в
центъра на острова и каквото е горе,
такова е и долу. Дълбоките му корени
образуват цяла пещера, в която сред
всякакви скъпоценности, живее дракон
на късмета. В короната му пърхат пеперуди,
водни кончета и няколко семейства пойни
птички. Всеки ден, то ражда цветове и
плодове с различен цвят и аромат. Някои
горчат, други са сладки, трети - кисели,
а има и такива - с въображаем вкус.
Странното му поведение зависи от
желанията на две шарени птици, обитаващи
хралупата в недостижимите височини на
най-възвишения клон. На острова има
всичко необходимо за ваканция – кей,
езеро, рекичка, водопади, гора, хижа,
коне, кораб в морето и дворец на брега...
Има пътеки за никъде и пътища, които са
един път.
Когато
разбрах, че Дървото може да изпълнява
желания, живота придоби нов смисъл, но
си остана без особено значение. Всичко
започна, когато се запознахме лично и
неофициално. Аз се появих в градината
както винаги, когато исках да съм на
скришно. Обикновено се намествах на
един клон, от който можех да съзерцавам
поредния залез над езерцето с лотоси и
златни рибки. В този момент Дървото
проговори. Първо се чуха звънчетата,
после няколко ритмични такта оповестиха
началото на цяла песен...То говореше в
стихове и мелодично си пригласяше с
клонки и листенца, а ветреца се чуваше
само в паузите. Песента му разказваше
за желанията и как заради тях, човек е
щастлив или нещастен, накрая завърши с
това - колко повече сълзи са изплакани
заради изпълнени от колкото за
неосъществени желания. Заприказвахме
се и неусетно станахме приятели. След
няколко подобни срещи, установих, че
Дървото имаше свое съкровено желание.
Само едно, но не какво да е. Дървото на
Желанията обичаше най-много от всичко
да слуша приказки. И ми обеща, че ще
изпълнява по едно мое желание след всяка
разказана приказка. Предложението, на
което не можах да откажа всъщност ме
направи разказвач на приказки. Опънах
хамака на ниските клони, който идеално
пасна, нахлупих старата шапка на баба
с пера от странни птици, направих чай и
поех дълбоко дъх. Започнах с най-старите
приказки и колкото повече ги разказвах,
толкова по-малко желания ми оставаха.
Шапката ми беше наследство от пра-бабата
на баба ми, която се славела като лична
мома и голяма готвачка. Оказа се, че е
пълна не само с рецепти и кройки за
дрехи, а е запазила и много от онези
приказки, които се разказват на децата
до ден днешен. Природата на приказките
е такава, че винаги се случват, когато
ги разказваш. Особено ако слушаш
внимателно, желанията се пречистват и
почти изчезват, за да се появят много
по-мъдри . Така всичко започна да става
все по-харно и ние с Дървото станахме
добри побратими. Аз се развивах и не
спирах да желая. Следствие това, се
появиха различни музикални инструменти,
започнах да пея и да танцувам в ролите
на героите. А Дървото се усмихваше в
радостта си пригласяше със звънчетата,
клонките и листенцата. Птичките се
включиха в музикалните акомпанименти,
станахме цял оркестър. Островът се
промени. Оживя и се напълни с приказни
същества. А на лилавото небе вече блестяха
розови, сини и зелени звезди. Дървото
стана по-китно и роди много сладки
плодове. Двете шарени птици от хралупата
се опериха и тръгнаха на пътешествия
из горските потайности. Никой незнаеше
как я караме там, на островчето,
но си бяхме добре, имахме си всичко
необходимо и се забавлявахме максимално.
Докато
един ден....Не помня точно кой, се случи
нещо не-желано и не-предвидено докато
подготвяхме сцената за нова приказка.
Тъкмо когато се нагласих с Шапката,
птиците се бяха сгушили по
гнездата, а Дървото зазвъня за
начало... Точно в този момент силен
порив на Буря ни накара да замръзнем на
място. Гръм и трясък оповести Вятъра
на Промяната. Той не идваше често по
тези места, но Бурята го беше
предизвикала. И се случи. Фиуууууубууууууу....и
Вятъра отнесе Старата Шапка на
баба ми, с всичките приказки, кройки и
рецепти! Нищо не успях да кажа, просто
я видях как излетя в небето и изчезна.
Заедно с нея отлетя Вятъра на Промяната
и бурята спря. Тази вечер нямаше нито
приказки, нито разказвачи, нито музика,
нито веселба. Просто всичко загуби
блясък и се разми. Аз бях тъжна и не можех
да преглътна загубата. Всичко беше там,
в шапката. В главата ми нямаше дори
спомени, какво да говорим за приказки.
Как сега щях да разказвам на Дървото,
без рецепти, коройки и бабини деветини?...
Потомствената мъдрост от баба ми беше
загубена в облаците, отнесена от един
Вятър, заради една Промяна... Това беше
непоносимо и аз търсех решение. Не
решение, а шапка трябваше да търся и
стегнах раницата за път. Събрах си и
хамака, не се знаеше колко време нямаше
да ме има. Набързо се сбогувах и разтворих
Стария Чадър. Той пък беше наследство
от дядо ми, но това е друга тема и за сега
ще я прескочим. Успях да хвана вълната
на успеха и се понесох над нещата. Но
Старата Шапка не се виждаше никъде.
Пътуването ми се удължи, а после дойде
и извънредното положение, което ме
забави съвсем. Трябваше да остана там,
до където стигаше погледа ми, а той беше
далече напред.
През
това време Дървото изживяваше най-голямата
трагедия в живота си на Дърво на Желанията.
Нямаше на кого да изпълнява желанията
и това напълно го лиши от смисъла на
съществуването му. За първи път усети
самотата като пробождане в корена си.
Не забеляза залеза, нито изгрева. Не чу
дори птиците, които питаха какво става.
Единственото му усещане бе, че Нищото
го е погълнало....Изчезна дори желанието
му за слушане на приказки. Остана само
Празнотата в сърцевината му. И се вкамени.
През
това време аз старателно си
търсех Старата Шапка и не спирах да
си мисля за островчето, за Дървото и
за шарените птици. Освен това
никой не изпълняваше желанията ми и
направо го закъсвах на няколко
пъти. Липсата ме гнетеше и се
налагаше да правя някакви магии,
за да я успокоявам. После се
появи моята Сянка, която придоби сила
от объркаването и даже написа
проект за финансиране на фестивал на
желанията. Освен това стана доста
напориста и поиска да ми вземе дрехите,
егенето и паспорта. В главата ми се
въртеше един въпрос. Дали истинските
неща са толкова зависими от
Старата Шапка на баба ми, или
зависят само от голата истина.
Да намеря отговор и да се отърва
от Сянката се оказа по-трудно от
колкото да си намеря Старата Шапка.
И докато скитах по света и бягах
от Сянката си, започнах да разказвам
Приказката за Дървото на Желанията и
това ми донесе известна популярност
сред слушателите на приказки, но....Никак
не ми носеше удовлетворение. Един
ден не издържах и яхнах метлата, която
бях спечелила на състезанието за
вещи в занаята. Колко време летях,
не усещах, но пристигнах навреме,
веднага след карантината. Появих
се под Дървото точно когато
Луната изгряваше червена и топла,
а Слънцето залязваше синьо и хладно.
Това което видях, бе вкамененото и
неподвижно лице на Дървото. Прегърнах
го и му казах, че все някак си ще се
справим с приказките и без Старата Шапка
на баба ми... и че го обичам без да ми
изпълнява желания. То се размърда за
първи път от както заминах, а усмивката
ми бавно връщаше живота в корените. „Не
можеш да намериш онова, което вече ти
принадлежи“ - Промълви то... Какво?
Старата Шапка на баба ми висеше закачливо
на един от долните му клони! Как не се
бях сетила да споделя това желание?...
Загубих толкова много време, за да
разбера, че Старата Шапка на баба ми с
перата от странни птици беше част от
мен самата, че Вятъра на Промяната донесе
бурята, за да променя нещо в себе
си...Загубено или спечелено е времето в
себепознание? Още търся отговора, но
това е друга тема.
И
така - Дървото се събуди от Пустотата,
а аз усетих Живота отново да
пърха в гърдите ми. Приказките
излитаха на рояци от Шапката,
птиците пригласяха на рефрена, а
желанията отново се сбъдваха. Почти
по нищо не личеше, че Промяната е
идвала по тези места, носена от Силния
Вятър.
Към
днешна дата, започнах да се пре-образявам
все по-успешно с Новата си Стара
Шапка, която щастливо се настани на
главата ми, а бабините деветини
скрити в перцата, не спираха да ни
изненадват. Оказа се, че Вятъра на
Промяната я е запокитил в короната
на Дървото... Често това, което търсим
ни е под носа. А Сянката, която все
пак нарече себе си МагМО, заради
което се прегърнахме, си отвори профил
във фесйбук. От тогава често ни идва
на гости, на чай и бисквити, за да си
говорим за света на сенките, където
тя обитава. Голям смях падна,
когато ни разказа за онази Сянка,
която беше убила собственика си и се
беше оженила за Кралицата. Беше
успяла да си сложи маската и ръкавиците
така, че никой да не разбере, че е само
сянка и сега управляваше цялото кралство,
като въвеждаше нови закони за носене
на маски и ръкавици. Но това е друга
история, която ще опишем с детайли някой
друг път.
Островчето
си е все там, но се движи много
бързо, за да остане на едно място, докато
следва Пътя на своите обитатели.
Дървото на Желанията расте с всяка
нова песен и дава все повече плодове и
цветове с прекрасен вкус и аромат. Приказките
не спират да извират от Старата Шапка
с перца от странни птици, защото има
много желаещи да ги слушат и това е
радостен факт за нашата славна дружина. А
пък моята скромна личност, която се
превърна в Разказвача МагМо е тук и
сега, за да ви ги разкажа подред, без да
ви спестя нито една важна подробност.
В това се състои и смисъла на споделянето
- да помъдряваме, докато си оставаме
деца. Харно. Да започнем от първата,
която Дървото чу, след като се прибрах
и си починах от дългото пътешествие.
Бях я научила по обратния Път, който се
движеше навътре. Както всяка нова
приказка, която е добре забравена стара
и тази заживя свой собствен живот.
Главната героиня Люба, премина през
големи изпитания, но дали успя да спаси
света ще разберем след като минем през
всички тестове с нея. „Истината за
Любовта“ е пътешествие за търсачи и
намирачи. Стегнете си багажа, приседнете
под Дървото, намислете си желание и се
заслушайте. Внимание, внимание, Първото
внимание вика второто - Ново Начало!
******************************************************************
Приказките
на Хари
Някога,
не много отдавна, когато Хари беше малко
дете, разказваше небивалици и много с
забавляваше с това да ги диктува. Неговата
майка, а и баба му записаха част от всички
дрънканици много внимателно, докато
той съвсем сериозно крачеше с ръце,
хванати зад гърба и учтиво изчакваше с
въпроса: записа ли?...След години се
оказа, че таланта му на разказвач му
отвори пътя и към свободното бързо
говорене в рима и ритъм, но това е друга
приказка. Какво се крие в детското
съзнание и подсъзнание, под каква форма
излиза, от какво е повлияно и какви са
родовите травми не е тема на проекта
ни. Главната идея е да бъдат представени
непроменени и нередактирани думите на
малките разказвачи, да се проследи
тяхната странна логика и попадайки в
една реална фантазия, читателя-слушател
да се посмее от сърце. Без излишната
претенция, че детето е гений или
вундеркинд. Децата винаги носят със
себе си информация, която бива предадена
по уникален, своеобразен начин ако им
се обърне нужното внимание. Нека тези
приказки вдъхновяват родителите да
изслушват децата си осъзнавайки, че
това не е бла бла от следобедното кафе
със съседката и да си водят записки,
защото е възможно да се окажат важни
послания на извънземен разум, писателска дарба, неразкрити поетични пориви
към Създателя. Възможно е в тях да има
спомени от минали животи, състояния, на
които да се обърне внимание в точния
момент, но със сигурност детето ще бъде
стимулирано да споделя, разказва и
твори. Ще бъде поласкано и ще усети
значимостта на творческия процес. Малките
разказвачи не са по-малки от големите,
сами ще се уверите, ако внимателно
вниквате в символиката. Първата приказка
е за Лошия Молив. Тя е кратка прелюдия
към сериала за Кравата, която е далеч
по-пъстра и шокираща с полета на фантазията
и смесването на външния и вътрешн свят.
Алхимията на детското въображение не
само ражда герои с невероятни способности,
тя прави магията ежедневие, прескача
във времената и създава пространства.
Леко, неусетно, диво и неподправено, в
света на Фантасмагория. Приятно
слушанееее! Защото когато четем
– слушаме и виждаме.
Приказка
за Лошия МОЛИВ
от
Разказвач ХАРИ - 5г.
Един
ден едно момиченце си пишело с един
много лош молив. Трудило се, трудило се,
а моливът така и не ще да прорисува.
Момиченцето казало ядосано: Щом казваш,
че съм малка, ще рисувам с химикалка! И
тогава един асансьор паднал от небето.
В него минавали кучета. Моливът влязъл
в асансьора и хванал бълхи. Отишъл при
острилката и и казал да го подостри
целия. Острилката подострила цялата му
синя кожа, моливът се ядосал и заповядал
на котката да разбие глупавата острилка.
Котката му отговорила: Не мога, тя е
най-добрия ми приятел! И хвърлила молива
от сто етажен блок. Моливът имал парашут,
но не му се отварял парашута и чак като
паднал, тогава се отворил парашута. Така
моливът умрял и на гроба му сложили
скъсания парашут и останалата част от
него. Вечерта моливът се събудил и пред
него му се видяли сто и четиристотин
строшени молива, а на коремите им пишело
числата от едно до много. Те го пленили
и поискали да го изпекат за вечеря. Но
Царицата на моливите казала: Доведете
ми го веднага! Те го завели при нея, а тя
казала: О, колко е красив! Като разбита
играчка на две.... После Царицата извикала
Свещеника, който казал: Можете да целунете
булката, но за това ще дължите два долара.
Булката дала двата долара и те се
целунали. Но тогава дошло момиченцето
и се разкрещяло: Престанетеееее, няма
да се женитееее! Но от небето паднал
асансьор, те веднага се качили в него,
а момиченцето си останало ядосано: Какъв
лош молив....
Въведение
към Приказка за Силната Крава и
Командироптимус
Така
завършва тази малка весела приказка за
лошия молив и ядосаното момиченце.
Втората приказка е сериал и е диктувана
в различни моменти и дни. Интересно е
да се отбележи, че в записването са
участвали роднини, поради „неграмотност“
от страна на Разказвача, а части от
разказаното и нарисуваното са изгубени
някъде из чекмеджетата, но приключенията
на Кравата и нейните приятели си остават
едно фантастично пътешествие в свят
без граници, без логика, та дори и без
време. Нека се заровим в детското
въображение, нека се отпуснем в люлката
на фантазията, да приемем всевъзможното,
да се пренесем там, където няма начало,
няма край, където всяка дума е песен,
всяка стъпка-танц и от небето падат
много асансьори...
Приказка
за Най-Силната Крава
Разказвач
ХАРИ - 5г
Първа
серия
Имало
едно време една Къща и тя имала крачета.
От небето паднал един асансьор и от там
излязъл Човек. После пак паднал асансьор
и от там се появила Кравата. Тя веднага
отишла да пие мляко, но не могла, защото
то било заключено в хладилник с катинар
от Човека, който скочил на тавана на
Къщата. Кравата събудила Кучето и му
казала да разкъса катинара. Изпила
цялото мляко и казала: Упс, Пардон!
Кравата
хванала бълхи и събудила Котката да я
почеше по гърба. От тогава вече няма
бълхи.
През
това време Човека отишъл в Южна Америка
и видял, че там всички асансьори са за
крави. Качил се на един и скочил от него.
А Кравата отишла в село Чужбина, видяла,
че всички асансьори са за хора и скочила.
Човека заминал за Чужбина, а Кравата се
преместила в село Америка, където всички
асансьори били за кучета и пак хванала
бълхи. Тогава Кравата отишла в село
Лондон, а там всички асансьори са за
птици.
Отишла
в Лос Анджелис, където асансьорите били
само за мишки и се поправяли от Човека.
Накрая Кравата отишла в село София и
видяла, че асансьорите са за котки. Там
било пълно с мляко и тя пила, пила,
пила....Човека останал на работа в
ЛосАнджелис, там било пълно с компютри
и всички игри били една и съща – само
коли и коли. Кравата заминала за Англия
и там било пълно с мед и мечоци. Качила
се на нейния етаж – седмия и заспала.
Хъркала, хъркала дълбоко в сън и сънувала,
че е здраво завързана, че са и сложили
кранче на вимето и изпивали цялото
мляко. След това сънувала, че участва
във филма „Стар Уърс“, събудила се,
скочила от асансьора и се прибрала в
селото си с такси. А Човека отишъл на
петия етаж и там участвал в състезание
с шейни. После се прибрал в къщи с
наградата Оскар, качил се на неговия
етаж, който пак е петия и легнал да спи.
Сънувал, че е Батман, но си ударил главата
и паднал в асансьор за крави. Събудил
се и видял, че спи под водата в един
складенец. После се събудил на море,
после станал негър, после станал индианец,
а накрая станал хуна. През това време
на Кравата и се припила вода и тя изпила
складенеца, изпишкала се в морето и
направила една огромна вълна, с която
заляла целия пясък. Всички започнали
да си правят пясъчни замъци, защото
мокро било. Човекът също си построил
пясъчен замък, но като влязъл вътре, той
се срутил. От пясъка си направил меч, с
него си накълцал коприва и дърва и даже
поканил Кравата на вечеря. Много вусно,
вкусно било. Яли и спагети, които били
китайски, но се свършили маслините и те
отишли на дискотека. Тогава Кравата си
купила италиански спагети и си ушила
блуза. Кучето дошло и изяло хубавата
блуза, а после изгълтало всички лекарства
за глава. Кучето глътнало и най-тайния
ключ, който бил огнен и подгонило Котката.
Котката също намерила огнен ключ и
направили заря. Тогава Човека и Кравата
също си намерили най-тайни ключове и
също направили заря. Всички танцували.
След
това се прибрали в къщи, в една Къща
колкото блок. Кравата видяла един
Скъпоценен Камък, превърнала го в Замък,
влязла в него, видяла Корона и седнала
на Трона. През това време Човека видял,
че всички асансьори са за крави, но един
е за хора, качил се и скочил от него, но
паднал в морето. Плувал, плувал, намерил
водорасли, но дошла Зимата. Човекът си
направил от водораслите Елха, но Кравата
дошла и я изяла. Тя видяла едни тухли,
нарисувала зима, сняг и избягала. Човека
я подгонил, но се ударил в стената и го
заболяло, а Кравата се върнала в Замъка
и пак седнала на Трона. В Замъка имало
асансьор за крави, на втория етаж имало
мивка, а на третия – баня и било много
подходящо за миене на ръцете. В банята
имало тоалетна хартия и другите работи,
които са отдолу. На петия етаж Кравата
си имала легло, но тогава и се дояло. На
шестия етаж имало кухня, а в хладилника
– палачинки. Кравата си взела една
палчинка, но не искала сладко, а си
сложила трева. Ммммм...много вкусно и
станало. После отишла на първия етаж,
но асансьора вече бил за кучета и пак
хванала бълхи. Видяла един вентилатор,
махнала му желязото, натиснала червеното
копче и драс, драс – бълхите изчезнали.
Тогава Кравата отворила Портите, но
имало още много сняг, а Човека бил много
назад. Той намерил бензостанция, не
видял никакви хора и сам си сипал бензин.
А Кравата видяла, че там било пълно с
крави, изпила останалия бензин и избягала
много по-бързо от Човека. Кравата намерила
един Танк, направила хиляда снежни топки
за една минута, после прибавила четирисе
и станали двеста четирисет и една.
Кравата натиснала едно жълто копче и
изтреляла две от топките, които докато
стигнали до Човека се превърнали в
шейни. Тя скочила в едната, Човека взел
по-бавната и заедно тръгнали напред.
След време Човекът почти настигнал
Кравата. Изведнъж върху колата му
паднали два асансьора – единия за крави,
другия – за хора. В първия имало кучета
с бълхи, а във втория – кържели. Кравата
слязла от нейната шейна и я сгънала на
един медальон, на който пишело: Не крадете
Кравата! И още: Това е символ на Кравите
– никога да не се краде! После влезнали
в асансьорите. Кравата при кучетата с
бълхите, а Човека – при кържелите.
Кравата я полазили всички бълхи, но тя
си имала отвара от трева, която получила
от едни свои приятели, които също били
крави. Те се казвали Енстерикс и Гънкстерик
и малкото бяло пухкаво кученце Доматикс.
Кравата си пийнала от отварата и вече
можела във всичко да се превръща. Едната
и ръка стана тупалка, а другата – спрей
за мухи. Така тя убила всичките бълхи и
забравила. След това си пийнала от една
друга отвара, която използвал Енкстерикс,
повечето за мускули и разбила асансьора.
После пробила мъничка дупка и подала
на Човека спрея за мухи. Той успял да
избие всичките кържели , но в багажника
на колата си бил сложил две кози, които
заровили две котви с вериги под земята
и така останал на същото място.
Втора
серия
Мухата,
която живеела в Нова Зеландия имала
пълно негздо с мухички. Тя се оплакала
на Царя на мухите, който се казвал
Динобод. Той наредил на войниците си да
се изправят 25 хиляди мухи срещу Човека
и Кравата. Кравата имала един най-добър
приятел на света, който се казвал
Командироптимус – най-силната крава.
Мухите нападнали Човека. Той отишъл до
глупавата си бричка, но там го нападнали
кържелите. За съжаление спрея за мухи
бил свършил, а Кравата нямала повече
отвара. Тогава Човека извикал свой
най-добър приятел – Изротрон, който не
бил по-як от Командироптимус, но свършил
работа. Всички войници се върнали едва,
едва, а там, където били, не останала и
прашинка. Динобод – царя на мухите
вкарал Кравата в Мухоморника, където
имало хиляда четиристотин и безброй
комари и оси, но Командироптимус –
най-силната крава ги пребил с малкото
си пръстче ей така – всички до една.
Кравата
си припомнила Замъка от пясък и си казала
защо да не отиде, няма да е трудно...Тръгнала
на Път. Човека дошъл с колата, с бълхите
и козите. От небето паднали два асансьора.
Той влязъл в асансьора за хора, но там
било мрачно, тъмно и с паяжини, а наоколо
било пълно с малки микроскопични
командироптимусчета. Появил се Изротрон,
който се опитвал да счупи асансьорите
и с последни сили ударил единия, но си
счупил ръката. И тогава от един камион
паднали десет асансьора. От тях излязла
една пирамида, а вътре пак имало малки
микроскопични командироптимусчета.
Човекът влязъл вътре и видял много
паяци и мрачно.
Кравата
се върнала при Къщата и при Кучето. Много
и се пиело мляко на Кравата, но Човека
бил сложил нов катинар на хладилника.
Докато се разхождала нагоре, надолу,
намерила под Къщата една Мина. Там живеел
един Диазот – получовек, полускелет,
полутеле, полубик и полу-полтергайст.
Но този полтергайст едно време бил велик
човек на играта на Голф. Половината от
тялото му било кокали, когато паднала
една светкавица върху него. Лицето му
тогава станало много набръчкано, той
не си го харесвал и си сложил топка за
голф. От тогава главата му е огромна. В
това време Кравата тръгнала да търси
полтергайста, но той бил умрял и се родил
друг, който бил полу-крава, полу-книга
и полу-око. Кравата си казала: еееей,
кога ще го видя този как се казва?..
Трета
серия
След
седемстотин хиляди години бил Света на
Великите Командироптимусчета. Те били
толкова дребни, че никой не ги виждал.
Все едно мравки се разхождат. Но след
деветсотин хиляди години се сблъскала
ярка комета с огън, която ги направила
по-големи от собствената им планета и
колкото сто други планети. Тогава Кравата
се загубила, защото паднала от една
комета с големи почти колкото нея
динободчета, хиляда на брой.Те я хванали
и искали да я изядат, а тя си била
забравила костюма „Супер Као“. Тогава
дошъл старият и Дядо с неговото бастунче,
хвърлил го и я спасил, а тях ги избил
всичките. А те били роботи. Тогава се
появила червена боя и казвала: Ще донесеш
ли на Дядо малко жетони, трябват ми за
едни видеоигри? През това време Изротрон
видял как върху колата на човека пада
един асансьор за крави, на който пише:
За хора е и за съжаление не може да се
ползва от крави. Човекът много искал да
се срещне с малките микроскопични
командироптимусчета, но видля само един
робот от Стар Уорс, който се превърнал
в Дарт Вейдър. Обаче това бил маскирания
Изротрон с иакуствен лазерен меч от
микроскопични командироптимусчета.
Човекът припаднал върху асансьора и те
го прибрали. През цялото това време
Командироптимус – най-силната крава
търсел Замъка, в който живеела Кравата.
Тя била готова да отиде при Спайдър Мен
нарочно, за да направи на последния етаж
паяжина, по която да се качва. Там видяла
три хладилника, препълнени: единия бил
с арабски хляб, втория – с трева, а
третия – с дюнери. Тя изяла всичко.
Цялата трева, хляба и дюнерите, но накрая
и се доповръщало. Отишла за втори път
до МакДоналдс, дала пет лева, за да си
купи детско меню с далматинци, малко
хапки и картофки, но когато го отворила,
направо припаднала, защото и се паднало
едно дебело куче, на което зъбите му
приличали на сополи.
Едно
време, преди две хиляди и петстотин и
още хиляда години живеел един много
гаден динзот. Този динзот бил полу-човек,
полу-бик, полу-елен, полу-лъв и управлявал
целя свят. Тогава в болницата Командироптимус
раждал бебенце – една малка балеринка.
Динзотът заповядал на лекарите да убият
Командироптимус и малката балеринка.
Тогава се появила Кравата с костюма си
на СуперКао и казала: защо ще убивате
вие тези два човека? Тогава всички
погледнали ръката и, от която излязъл
един огромен асансьор за крави и счупил
главата и носа на един ужасен димахрон,
който се изпарил. Всички извънземни от
цялата планета погледнали СуперКао.
Тогава се разхвърчали хиляди, безброй
асансьори за крави, целите в кал, от
което извънземните първо припаднали,
а после се изпарили. Командироптимус и
малката балеринка се прибрали в Замъка,
при Кравата, дошли Кучето, Котката и
Човека. От небето паднал асансьор....
Заключителни
слова:
Така
не завършва тази приказка, тя просто
продължава някъде там, в света на
небивалиците и ние оставяме на вас да
си я доизмислите. И не забравяйте да
водите записки по приказки на вашите
деца. Може да се окажат ценни за бъдещето
на човечеството, кой знае....
А
сега да се потопим в древните истории
за змейове и самодиви. Представям ви
една мноого стара приказка от Пиринско
и за това как се е появила „топлицата“
- минералната вода в село Мусомище.
Приказка
за Пиринския Дракон, Мома Стана и древната
магия
Някога,
може би в далечните векове, когато
Драконите все още живеели сред хората
и били видими, по нашите планини
съществували цял род такива мистични
и мъдри същества. Наричали ги Триглави,
защото съчетавали в себе си трите
качества на материалната природа –
добрина, страстност и мъдрост. В мир и
сговор живеели те с местните люде и
пазели Съкровищницата на Знанието. От
незапомнени времена те били Мъдреците
– Учители, които разкривали
на хората древното знание за елементите
и изкуството да се материализират
мечтите. На Празници били почитани
с различни ритуали, към тях се отнасяли
с благоговение и благодарност. Те
проповядвали Вярата в Природата и
Връзката със Земята, обожавали
Богинята-Майка. Наричали я Бендида
- Змиевидната и поддържали силна любовна
връзка с нея. Тя била въплащение
на универсалните енергии и функции в
природата. Мистичните сили на
Драконите превъзхождали представите
на хората и затова те били техните
по-големи братя, които им помагали,
грижели се за прехраната им и контролирали
стихиите. Но най-съществената им
функция в общестото била като Пазители
на Знанието. Съзидателната им
същност отговаряла на всеки знак от
Богинята и така познанието от Божествения
свят слизало в света на Хората и Животните.
Те били справедливите Господари на
Законите на Природата и отговаляли за
поддръжката и баланса. За да могат да
правят своите магически практики, те
живеели по върховете на планинските
вериги, в тайни пещери, в които съществували
подземни езера и реки, грамади от
кристали, скъпоценни камъни и самородно
злато. От високите върхове наблюдавали движението
на ветровете, изгревите и залезите на
Светилата, отбелязвали пътя на Звездите.
Те можели да преминават във всички
светове и живеели толкова дълго, че на
практика били безсмъртни. В зависимост
от функциите си се превръщали в градоносни
облаци, летящи гущери, горди
орли, огнени светкавици или пък
красиви еднорози. А когато се влюбвали,
приемали формата на ангели. Седем Истини
познавали те, седем небеса обитавали.
Седемте Сили на Енергията владеели.
Земята била тяхната Обител. Водата била
тяхната Памет. Чрез Огъня изгаряли
старото, а с вятъра донасяли новото,
в звука зараждали проявеното, а
в космоса - непроявеното. Отвъд тези
обвивки съществувал изначалния, вечен
свят на Божественото, от където произлизали
всички форми на съществуващото. Драконите
били Венеца на Еволюцията на Душата и
чрез тях се проявявал Твореца в своята
Пълнота. Величието на Съзнанието
се въплащавало в материята чрез тяхното
битие. В цялата Вселена съществували
Дракони, на всяка планета живеели те и
управлявали космическите елементи, пазели
знанието за духовното и материалното
и помагали на съществата да се просветляват.
Такъв
един Дракон обитавал дълбоката пещера
на Лясковския връх в Пирин, който се
извисявал остро над обширното Добро
поле, в Скритата Долина на реката Нестос.
Живеел той самотно, но спокойно, дълги
години споделял съдбите на поколения
планинци, овчари и отшелници. Грижел
се за Изворите, пазел богатствата на
планината и наглеждал полята. Понякога
се появявал сред хората от селата като
странник, а понякога изливал дъжд и
пращал светкавици. Могъщ бил той, сила
и мъдрост имал, но любима си нямал.
Самотата му била блажена, но му се
искало да сподели с някоя
добросърдечна хубавица способностите
и талантите си, замечтал се бил за любов,
за семейство... На драконите не им било
лесно в ония времена да си намерят
половинка. Вече били изчезващ вид
и се налагало да изминават големи
разтояния, за да срещнат себеподобни.
Случвало се единици от тях да се
привържат към хората и да се влюбят
в някои особено надарени и красиви
представители на човешката раса. От
тези връзки се раждали драконоподобни
човеци, владеещи силите на природата.
Тези поколения също живеели в горите и
пещерите, но изглеждали съвсем като
хора и извършвали многобройни подвизи
и чудеса. За тях се разказвали легенди,
пеели се песни, били почитани като герои
и лечители. Такъв бил и този Дракон,
който живеел в Пирин. За него се знаело
отколе и всички боязливо поглеждали
към високите хребети и баири, когато си
разказвали историите му. А Драконът
от години оглеждал момите от поселищата
и ето, че един ден съзрял ангелоподобно
създание, блестяшо от хубост и доброта.
Трепнало сърцето му, насълзили се очите
му, огромна въздишка се отронила от
гърдите му. Поболял се той от копнеж по
девойката, най-красива сред красивите.
Веднъж, когато тя наливала вода в стомните
си от най-чистия извор, той се явил пред
нея и я заговорил. Споделил и,
че я иска за жена, предложил и богатствата
си, обещал и грижи и защита, помолил я
да му пристане. Момата се уплашила.
Чувала била, че когато те залюби змей,
тежка участ те спохожда, раздяла с
човешкото ти предстои, голяма промяна
в живота ти идва. Скрила се в къщи
и не смеела да излиза, бояла се, че ще я
открадне зла сила. А той през това
време изгарял от страст и зорко следял
всички пътечки, не спял, не ядял, решил
да я отвлече насила. Той
знаел, че няма да и причини зло, искал
да и разкрие същността си, за да го обикне
истински когато го опознае. И това била
самата истина – тя щяла да се влюби в
него, когато го види в човешкия
му облик, който бил самата му божествена
същност.
Доста
дълго чакал Драконът, докато му се отдал
сгоден момент. Случило се момичето да
излезе на неделното хоро, омръзнало му
било да се страхува и смело пристъпило
навън с дружките си да се разтанцува.
Веднага я видял той, превърнал се на
градоносен облак, затрещял, засвяткал,
заизливал потоци вода над
селото. Прекрасната девойка
затворила очи и го съзряла с вътрешното
си зрение пред себе си. Разбрала тя, че
нищо не може да застане между тях и се
отдала на съдбата си, на голямата
промяна. Прегърнала го и двамата
отлетели към тайната пещера, към
леговището му. Преобразил се Дракона,
свалил Седемте си ризи и открил
божествената си сърцевина. Влюбила се
момата, забравила за всичко друго и се
посветила на любовна преданост. Изучила
лечебните сили на билките, магията на
елементите, мъдростта на природата.
Всеки ден пиела Жива Вода от Свещения
Извор. Щастлива се чувствала и
благодаряла на съдбата си. Никой не
можел да отиде толкова близо до Дракона,
а тя влязла в сърцето му и там създала
уютен дом за душата му. Станала
му любима, посестрима и майка. Прегръщала
го, готвела му и детенце му родила. Любовта
им край нямала, живеели сред
чудеса, а синът им растял с часове и на
пет години бил силен и умен като голям
юнак.
В
една прекрасна пролетна утрин, тримата
посрещнали изгрева пред пещерата както
всеки ден, но този път Дракона поискал
да поспи в скута на Любимата си, та не
излетяли нанякъде, както често
правели. Преди да се унесе в
своите драконски сънища, той я помолил
да го събуди, ако види дори и най-малкото
бяло облаче на небето. Захласнала
се тя, гледала го как спи и галела косите
му, забравила дори детето, което играело
наблизо. Не видяла как едно пухкаво
петънце се появило над Беласица. Не
видяла и как пораснало то и се превърнало
в черен и страшен гръмотевичен облак.
Когато вдигнала очи и проумяла какво
става, когато познала Беласишкия Змей,
едри сълзи закапали от очите и, а от
горещината им Драконът се събудил.
Той мигом скочил, но не успял да се защити
от ослепителната мълния, която го
поразила. Казал си последната
молитва, благодарил за изживяната любов
и предал душата си на Божественото. Напускайки
тялото си, заръчал на сина си да пази
майка си и да отмъсти за прекършеното
щастие. Прегърнали се тримата
и стояли така, докато всяка следа от
техния живот изчезнала. Невидима
станала дори пещерата. Тъгата от
раздялата свила гнездо в сърцата
им, побелели от сълзи очите им. Слезли
в Долината майка и син, заживели сред
хората тихо и смирено. Грижел се
синът за майка си, помагал и на людете.
Юначествата му се разчули надалеч и се
разказвали като приказки. Дошло
време да се изпълни заръката на баща
му. Момчето навършило двайсет
години, крилата му били достатъчно
големи, а силата му толкова
нарастнала, че вече нямало достоен
противник за бойните му умения. Подготвил
се той за дълъг път. Сбогувал се с майка
си, пребродил Пирин и Родопите надлъж
и нашир, стигнал до Беласица.
Намерил езерото, в което живеело
чудовището-убиец на баща му и влязъл в
страховита битка. Три дена се вълнували
водите на езерото и изригвали ту червени,
ту сини пламъци. Накрая момъкът
излязъл от водата жив и носел
сърцето на противника си в ръце. Той
знаел, че там е заключена част от душата
на баща му, направил ритуал и го погребал
в земята. На това място мигом израстнало
Драконово Дърво. Момъкът заживял
под Дървото и научил всичко за Долната
Земя, за семейството на
Драконите, за магическите
им способности и за приказния им
живот. Проникнал се от мъдрост и
любов, просветлил се. Разбрал,
че Божественото обитава
всяко сърце, че безкрайни са неговите
проявления. Възродила се душата
на баща му, разширило се съзнанието
му. Познал Седемте Истини младият
Дракон и се усетил цялостен и пълен със
съвършенства. Разперил могъщите си
крила и се възнесъл в безкрая. Превърнал
се във Велик Дух и невидимото му присъствие
прегърнало Вселената. От тогава,
та до края на времената, Драконът следва
своята мисия: да възражда хармонията,
да вярва в любовта, да пази мъдростта
и да твори красотата. От тогава,
та и до сега, майка му броди по широкия
свят и го търси в очите на всеки, който
вярва в дракони.
....и
тази приказка няма край, докато не се
намерили и започнали нови приказки да
разказват заедно. Тогава се появило
едно ново начало.
