МагМо и Дървото на Желанията
Приказка за Тайната Градина на Вътрешния Остров
Имало едно време....Once upon a time.....hubo una vez......был один раз...
Обикновено разказвачите започват приказките си така. Обикновено разказват това, което са научили от бабите си, както са го чули. Те знаят, че нищо не може да бъде измислено, ако не съществува някъде по широкия свят, дори и да изглежда напълно невъзможно за учените хора. Приказките се раждат, когато някой мъдрец пожелае да предаде ценно свидетелство, тайна или много специално знание. И тъй потомствено, мъдростта винаги е актуална и се предава от уста на ухо, а приказките пътуват през епохи и поколения, за да оживеят в подходящото време, на скришно място за онези, които обичат да слушат внимателно.
Разказвачите почитат мъдрото слово, помнят всички поучителни истории и живеят чрез вълшебствата в тях. Като постоянни наблюдатели на живота и неговите безкрайни проявления, те не спират да пътуват с всякакви средства, свирейки на чудати инструменти, възпявайки забравени песни и кодирани послания. Но най-същественото в тяхното ежедневие си остава слушането и помненето, а смехът е предпочитаното лекарство против грип, депресия и скука. Понякога си поплакват, но сълзите им са като летен дъжд – топли и напоителни. Не се страхуват, защото са се сприятелили със сенките си и даже ги ангажират в работа. Разказвачите носят детски души, макар понякога да изглеждат на 108 години. Но каквото и да захванат да вършат, приоритетно в техните ден и нощ си остават скришните истории. Най-великото им удоволствие е да ги разказват интересно, за което полагат почти никакви усилия и постигат максимален ефект. Хората рядко ги срещат, макар че се разминават с тях на всяка крачка, а децата винаги ги забелязват, колкото и да са маскирани.
Това научи МагМо за разказвачите, когато започна да разказва приказки. Всяка история, дори и най-незначителната си има начало, завръзка, развръзка и край. Тази започна, когато МагМо откри Тайната Градина във Вътрешния Остров и се сприятели там с Дървото на Желанията. Всъщност това беше нейното скришно място, където ходеше още като съвсем малко дете и всяка вечер отваряше прозореца, гледаше нощното небе, докато си говореше със светещите от там намигащи очи на звездите. Но тогава не знаеше за съществуването на дървото, защото то беше още съвсем малко семенце и едвам се беше подало от земята. Тайната Градина не се сее и оре, тя си съществува неподозирано. Намира се малко над земята, в поднебесието, на пътеката към Млечния Път. До нея се стига с един асансьор, който циркулира между главата и сърцето. Представлява живописно и безлюдно островче във вътрешения космос, където изгревите и залезите са безоблачни и винаги е пълнолуние. Там всичко е възможно според гледната точка, която се мени от настроението на наблюдаващия. В центъра на острова расте едно огромно дърво и каквото е горе, такова е и долу. Дълбоките му корени образуват цяла пещера, в която сред всякакви скъпоценности, живее зелено-златен Дракон на Късмета. В короната му пърхат пеперуди, водни кончета и няколко семейства пойни птички. Всеки ден се раждат цветове и плодове с различен цвят и аромат. Някои горчат, други са сладки, трети - кисели, а има и с въображаем вкус. Поведението на дървото зависи от взаимоотношенията на две пъстри птици, обитаващи хралупа в недостижимите височини на най-възвишения клон. Едната си похапва от плодовете, а другата само наблюдава. Понякога си гукат, често пеят заедно на няколко гласа и летят до островчетата наоколо.
На Вътрешния Остров има всичко необходимо за ваканция – езеро с лебеди, кей и лодка; рекичка със заледени водопади: гора със сърни и елени; хижа с огнище и стар дядо, препускащи коне в степта; пиратски кораб в морето; дворец от корали на брега; цветна градина с редки цветя и жужащи пчели; пътеки за никъде и пътища, които са един Път. Има и малка къщичка с две липи отпред.
"Истинския пътешественик е винаги безгрижен, защото където и да отиде, той е винаги на Курорт.“Това беше правилото на професора по курортизъм, чийто лекции МагМо посещаваше редовно.
Когато стана ясно, че Дървото може да изпълнява желания, в съзнанието на МагМо се прокрадна нов смисъл, но си остана без особено значение. И така всичко започна, когато се запознаха лично, неофициално и почти случайно. Тя се появи в градината както винаги, когато искаше да се усамоти, да си почине или да си поплаче. Обикновено се наместваше на един клон, от който можеше да съзерцава поредния залез над езерцето с лотоси и златни рибки. Или отиваше на кея да посреща Изгрева.
Но в този особен сякаш ден, за първи път Дървото проговори. Първо се чу как листенцата му звънят, после няколко ритмични такта от клонките оповестиха началото на цяла песен. То лееше мъдрости в стихове, пригласяха му птиците, а ветреца шумолеше в паузите. Песента му разказваше за безкрайните желания на хората и как заради тях, те са объркани, залутани и недоволни, а накрая завърши така: Повече сълзи са изплакани заради осъществени, а не заради неизпълнени желания и внимавайте какво си пожелавате, мили деца! МагМо изръкопляска от радост и затанцува. Да си има такъв мъдър Приятел в Тайната Градина за нея беше откритието на века. Вече имаше с кого да си споделя и кого да слуша. Вече имаше с кого да пее и плаче.
След няколко подобни срещи се разбра, че Дървото имаше също свое единствено съкровено желание. Да, само едно, но не какво да е. Дървото на Желанията обичаше да слуша приказки. И обеща на МагМо, че ще изпълнява по едно нейно желание след всяка разказана от нея история. Предложението, на което не можеше да откаже я накара да се заеме сериозно с новата задача – да бъде разказвач на приказки. Тя си опъна хамака на ниските клони, нахлупи старата шапка на баба си с пера от странни птици, направи си чай и пое дълбоко въздух. Започна с най-старата приказка, която знаеше от дете. Тя обичаше да ги чете и колкото повече ги разказваше, толкова по-малко желания и оставаха. Но имаше една тайна и тя беше скрита в Старата Шапка на баба и с перца от странни птици, която беше наследство от пра-бабата на баба и, която се славела като лична мома и голяма готвачка. Оказа се, че шапката пазеше не само рецепти за бисквитки и кройки за дрехи, в нея имаше много от онези приказки, които се разказват на децата от стари времена, та до ден днешен. Природата на вълшебните приказки е такава, че винаги се случват и оживяват заеднои с героите си когато се разказват или четат на глас. Така, харно и благо, МагМо и Дървото станаха добри побратими. Тя се развихряше все повече в своето ново амплуа на разказвач и не спираше да желае: появиха се различни музикални инструменти, костюми, маски, перуки, очила, чанти, колело, мандали, книги, игри, кукли и какво ли не. А Дървото се усмихваше доволно получавайки своята доза удовлетворение и пригласяше със звънчетата, клонките и листенцата. А накрая изпълняваше поредното и желание след всяка нова приказка. Птичките се включваха в музикалните акомпанименти, стана цял оркестър. Островът се напълни с приказни същества. А в лилавото небе вече блестяха розови, сини и зелени съзвездия. Дървото стана по-китно и роди много повече сладки плодове. Двете шарени птици от хралупата се опериха и полетяха пътешествайки из горските потайности. В хижата зад хълма заживя Мъдрец, който вареше дъхави билкови чайове и черпеше с боровинкови бонбони. Конете спокойно пасяха на поляната, цветята ухаеха, а в двореца идваха гости за вечерните концерти. Живота ставаше все по-шарен и никой извън острова дори не подозираше колко добре се забавляваха МагМо и Дървото на Желанията. Докато....
Докато един ден, по точно една вечер, не е ясно по кое време, се случи Не-желаното и Не-предвиденото. Тъкмо отваряха завесата на сцената, МагМо се появи елегантно накривила Старата Шапка, оркестъра от птици запя, а Дървото зазвъня, за да оповести началото...Да! Точно в този момент нежеланото и непредвиденото гръмнаха толкова оглушително, че ослепиха дори светлините от прожекторите, а свиреп вой оповести идването на Вятъра на Промяната. Той не беше идвал по тези места, но някакво желание го беше пред-извикало. И се случи Немислимото. Фиуууууубууууууухххх! Вятъра отнесе Старата Шапка, с всичките перца от странни птици, кройки, рецепти и... Ужас...с всичките истории. МагМо се беше вцепенила, никак не успя да мръдне, просто я видя как излетя в небето и после изчезна. Всичко утихна и настъпи ледено мълчание. Тази вечер нямаше нито приказки, нито разказвач, нито музика, нито веселба. Просто всичко загуби блясък и се разми. МагМо беше много тъжна и не можеше да преглътне загубата. Цялата магия беше там, в шапката. В главата и нямаше дори спомени, какво да говорим за приказки. Как сега щеше да разказва без рецепти, кройки и бабини деветини? Потомствената мъдрост от бабите беше загубена в облаците, отнесена от буреносен Вятър, заради някаква си Промяна... Това беше непоносимо, нежелано и съвсем непредвидено, беше немислимо. МагМо се раздвижи и потърси Решение. Първата мисъл каза: не решение, шапката търси! Тя си стегна раницата за път, събра си хамака, набързо се сбогува и разтвори Стария Чадър. Той пък беше наследство от дядо и, който беше летял с него над Ламанша, но това е друга история и за сега ще я прескочим. МагМо все пак беше играла балет и успя да хване Вълната на Успеха, който я издигна над облаците, но колкото и да се взираше в плоскостта под себе си, Старата Шапка не се виждаше никъде. "За мен небе, за теб небе, а за нас е хоризонта“ пееше си тя, но Пътуването се удължи. После дойде Извънредното положение, което я забави съвсем. Трябваше да остане там, до където стигаше погледа и, а той бягаше далече напред и тя се остави в ръцете на съдбата си без да я кове. Явно дойде момента за притихване и изчакване на по-добри времена.
През това време Дървото на Желанията изживяваше най-голямата драма в живота си. Нямаше на кого да изпълнява желанията и това напълно го лиши от смисъла на съществуването му. За първи път усети самотата като пробождане в корена си. Не забеляза залеза, нито изгрева. Не чу дори птиците, които питаха какво става. Единственото му усещане бе, че Нищото го е погълнало. Изчезна дори желанието му за слушане на приказки. Остана само Празнотата в сърцевината му. И се вкамени. Соковете му застинаха нейде по средата. Островът стана невидим. Живота в Тайната Градина спря.
Независимо от депресията, МагМо старателно и настойчиво си търсеше Старата Шапка, но помнеше макар и смътно островчето, Дървото, шарените птици от хралупата на най-възвишения клон и всички чудеса, с които беше щастлива там. Освен това никой не изпълняваше желанията и, поради което на няколко пъти здраво го закъса. Липсата я гнетеше и се налагаше да прави някакви магии, за да да оцелява физически. В последствие се появи една малка нейна сянка, която започна да расте. Тя придобиваше все повече сила, докато МагМо слабееше. Сянката си имаше други желания, не се интересуваше от дървета, шапки с перца, не вярваше в бабините деветини и някакви си острови на съкровищата. Тя искаше да бъде уважавана и почитана, да бъде успешна, да стане блогър, гуру или поне професор, да има последователи, канал в ютуб, за нея да се пишат статии, да бъде награждавана с ордени и медали. Тя също се кръсти МагМо, даже написа проект за финансиране на фестивал на Желанията. Освен това стана доста напориста и почти нагла, като успя да вземе дрехите, егенето, паспорта и вида на първопричината си. А МагМо едвам различаваше себе си в отлетялото. И точно тогава, в главата и влетя рояк от въпроси: Дали приказните истории са само в Старата Шапка на бабата, има ли смисъл да продължава търсенето, да се примири ли със Сянката или да се бори с нея, да търси ли абсолютната Истина? Да намери отговорите се оказа по-трудно от колкото можеше да си представи. И докато скиташе от място на място и ту бягаше, ту се срещаше със Сянката си, започна да си припомня и разказва Приказката за Дървото на Желанията. Това и възвърна част от силите, даде и известна популярност сред слушателите на приказки, но никак не запълваше празнината в сърцето и, никак не носеше успокоението, от което се нуждаеше.
Една нощ не издържа и яхна метлата, която беше спечелила на състезанието за "Вещи в занаята" докато си търсеше шапката между участниците. Пое по най-краткия път, по който можеше да се пътува цяла вечност. Колко време летя, не се разбра, но пристигна навреме, веднага след карантината. МагМо се появи в Тайната Градина, под Дървото на Желанията точно когато Луната изгряваше червена и топла, а Слънцето залязваше синьо и хладно. Това което видя, бе вкамененото и неподвижно лице на Дървото. МагМо се разплака сърцераздирателно. Прегърна го, промълви, че толкова много и е липсвало, че все някак си ще се справи с приказките и без Старата Шапка на бабата, че го обича дори без да и изпълнява желанията, че го моли да и прости, дори му попя хо'опонопоно. То се размърда за първи път, отвори очи, погледа му се спря в нейния, а усмивките им бавно връщаха живота в корените му. Листенцата зазвъняха и песента зазвуча тихо: „Не можеш да намериш онова, което вече ти принадлежиии, защото всичко, което идва само е само за теб и никой не може да ти го замениии...“ Изненадата беше тотална. Старата Шапка висеше закачливо на един от долните клони и се поклащаше с насмешка! МагМо се удари по челото и даже си направи цицина. Как не се беше сетила да сподели това желание??? Загуби толкова много време, за да разбере, че Старата Шапка на баба и с перата от странни птици, рецепти за бисквити, кройки и истории беше част от самата нея, че Вятъра на Промяната също беше част от нейния свят...Загубено или спечелено е времето в себепознание се питаше МагМо, но този отговор ще оставим за друга приказка, а сега е време да отпразнуваме завръщането, си каза тя. Островът отново стана това, което винаги е бил. Всички пееха и танцуваха от щастието, което изпитваха МагМо и Дървото на Желанията. Раздялата ги беше научила да ценят срещите си, а Вятъра на Промяната ги беше направил смели пред изпитанията.
И така. Към днешна дата: Дървото се отърва от Пустотата, а МагМо почувства Силата отново да пърха в гърдите . Приказките излитаха на рояци от Шапката, птиците пригласяха на рефрените, а желанията отново се сбъдваха, макар, че никой нищо не искаше. Дори не личеше, че някога нещо се е променило. Макар, че МагМо започна да се пре-образява по-успешно с Новата си Стара Шапка, която щастливо се настани на главата и, бабините деветини скрити в перцата бяха станали по-изобретателни. Оказа се, че Вятъра на Промяната я е запокитил в короната на Дървото и тя за да се скрие, придоби ново свойство - стана Невидимка. Често това, което търсим ни е под носа, но се изискват особена гледна точка, за да го видим.
Сянката, която нарече себе си МагМО, си отвори профил във фесйбук и инстаграм, написа още няколко проекта и спечели финансиране за два от тях. От тогава често ходи на гости в Тайната Градина да слуша приказки и музика, да пие чай, да похапва бисквити. Тя често описва света на сенките, където обитава. Голям смях падна, когато разказа за онази Сянка, която беше убила Краля си, нейния източник и се беше оженила за Кралицата преди много години. Беше успяла да си сложи маската и ръкавиците така, че никой да не разбере, че е само сянка и сега управляваше, като въвеждаше нови закони за носене на маски и ръкавици. Измисли дори дигитална самоличност с цел напълно да оборудва света с експанзиите си. Но това е друга история, която още се пише.
Островчето си е все там, под лилавото небе с невероятните звезди, залези и изгреви, но се движи много бързо, за да остане на едно място, докато обитателите му следват своите пътища слети в Един Път. Дървото на Желанията расте с всяка нова приказка и дава все повече плодове и цветове с прекрасен вкус и аромат. Историите не спират да извират от Старата Шапка с перца от странни птици, защото има много желаещи да ги слушат дори и от света на Сенките. А пък скромната личност, която се превърна в Разказвача МагМо е тук и сега, за да ги разказва подред, без да спестява нито една важна подробност. В това се състои и смисъла на споделянето, смята тя - да помъдряваме, докато си оставаме деца.
Харно. Благо. Скришно.
18.10.2025,
в Тайната Градина на Вътрешния Остров
