Приказки за Елементите

ПРИКАЗКА ЗА ЕЛЕМЕНТИТЕ

От Звук към Материя (Нада Брахма)

Според древните текстове, Земята е създадена чрез изреченото Слово или първичната вибрация.

• Първо се появява Етерът (пространството), в който се заражда звукът.

• Вибрацията на звука поражда движение – появява се Въздухът.

• Триенето на въздуха създава топлина – появява се Огънят.

• Огънят се охлажда и се втечнява – появява се Водата.

• Водата се утаява и се втвърдява – появява се Земята.
  Така Майката Земя (Притхиви) е най-крайната, най-плътната форма на божествения звук.

2. Раждането на Пракрити (Природата)

Във философията на индуизма Майката Земя е проявление на Пракрити – женската творческа енергия.

• Тя се ражда от съюза между Пуруша (чистото съзнание, неподвижния баща) и Шакти (динамичната енергия, майката).

• Парвати, в нейния аспект на Майка Земя, приема формата на физическата планета, за да даде „дом“ и тяло на душите, които искат да преминат през опита на материалния свя

Според тези учения, Земята не е просто камък и пръст, а живо същество, което се е отделило от Слънцето.

• Земята е „кондензирана любов“. Тя е създадена като място за пречистване, където духът може да се научи на дисциплина чрез ограничението на материята.

• Тя е изтъкана от етерни сили, които поддържат нейния живот. Без тези „невидими струни“ на звука, Земята би се разпаднала.

Дори науката описва създаването по подобен начин: от газообразен облак (Въздух/Етер), през разтопена магма (Огън), до образуването на океани (Вода) и твърда кора (Земя). Това е същият процес на изстиване на енергията, докато тя стане осезаема.

Майката Земя се счита за висша жертва на божественото – тя е дух, който се е „затворил“ в материя, за да отгледа живота.

ПРИКАЗКА ЗА ЗЕМЯТА
Имало едно време, в безкрайната тишина на Акаш, само една велика Мисъл. Тя била толкова красива, че искала да се превърне в песен.

Богът на Звука вдъхнал живот на тази мисъл и тя прозвучала като първия акорд –АУМ- Ом. Този звук бил толкова мощен, че започнал да танцува. От бързия му танц се родил Вятърът (Въздухът), който разнасял мелодията навсякъде. Но Вятърът бил неспокоен и от неговото триене лумнали искри – така се родил Огънят.

Огънят светил ярко, но бил самотен. За да го успокои, Звукът станал по-мек и нежен, и от тази нежност се пролели първите сълзи на радост – Водата. Тя укротила Огъня и двамата започнали да се прегръщат.

Там, където Огънят галел Водата, а Вятърът ги охлаждал, се появила гъста, златна пара. Тя започнала да се утаява, да става все по-тежка и по-тиха, докато накрая се превърнала в твърда прегръдка. Тази прегръдка била Майката Земя.

Тя била най-търпеливата от всички. Тя казала:
„Аз ще взема огъня в сърцето си, за да топля живота. Ще задържа водата в прегръдката си, за да го поя. Ще оставя въздуха да гали повърхността ми, за да може животът да диша. А вътре в себе си, в най-дълбоките си пещери и камъни, аз ще пазя тайния Звук, от който съм родена.“

Затова казват, че ако долепиш ухо до земята в тиха нощ или влезеш в дълбока пещера, можеш да чуеш как тя „бучи“. Това не е просто шум, а ехото от първичната песен, която продължава да поддържа планините цели и цветята живи. Майката Земя е просто Звук, който е станал толкова влюбен в живота, че е решил да стане негов дом.

И до днес, когато човек пее с любов, Земята под краката му се радва, защото разпознава своя собствен произход.

И така, Земята била готова – тя имала планини от камък, реки от жива вода и дъх от вятър. Но тя била тиха. Тя пазела великата песен в сърцето си, но нямала уста, с които да я изпее обратно към небето.

Тогава Майката Земя се обърнала към Бога на Звука и прошепнала:
„Дала съм всичко от себе си, за да създам този дом. Но той има нужда от пазители, които да превръщат моята тишина в радост.“

Богът на Звука се усмихнал и взел по малко от всеки елемент, за да създаде Човека:

• От Земята взел пръст и минерали, за да направи тялото – здраво и силно.

• От Водата взел кръвта и сълзите, за да може човекът да чувства и да се прелива.

• От Огъня взел топлината на сърцето, за да има човекът стремеж и воля.

• От Въздуха взел първия дъх, за да може човекът да мисли и да се движи.

Но най-важният дар дошъл накрая. Богът на Звука поставил в гърлото на човека малка частица от Петия елемент – чистото Слово.

„Ти ще бъдеш моят глас на Земята“ – казал той на човека. „Твоето тяло е направено от нейната плът, но твоят глас е направен от моята песен. Когато говориш истината, ти ще заздравяваш Земята. Когато пееш с любов, ти ще караш водите ѝ да танцуват и огъня ѝ да свети по-ярко.“

Така хората станали мостът. Когато човек използва гласа си (например чрез обертоново пеене или мантри), той буквално напомня на материята за нейния божествен произход. Човекът е единственото същество, което може съзнателно да вземе „въздуха“, да го преведе през „огъня“ на волята си и да го превърне в „звук“, който да лекува „земята“.

Затова, когато Майката Земя се чувства уморена, тя чака своите деца да запеят. Защото човешкият глас е единственият ключ, който може да отключи скритата музика във всеки камък и всяко дърво.

За да продължим нашата приказка, трябва да разберем, че всяко сърце има свой собствен ритъм, а всеки глас – своя уникална честота.

Богът на Звука прошепнал на хората една последна тайна:
„Не търсете силата само в думите на другите. Вашата лична мантра не е просто дума, тя е отзвукът на вашата душа.“ И когато заедно изпеем семенната мантра ЛАМ, душата на Земята резонира в сърцето на всяко нейно дете.

ПРИКАЗКА ЗА ВОДАТА:

Имало едно време, в зората на света, Водата била най-нежният и търпелив пътник. Когато Звукът я създал от сълза на радост, тя нямала форма. Тя била просто поток от прозрачна чистота, който не знаел къде свършва и откъде започва.

Майката Земя, още млада и разпалена от вътрешните си огньове, била корава и твърда. Тя имала нужда от някой, който да я омекоти. И тогава Водата се спуснала от небесата.

Водата не се борела със скалите. Тя не ги удряла със силата на Огъня, нито ги подминавала с бързината на Вятъра. Тя просто течала. Когато срещнела камък, тя го прегръщала и го заобикаляла. Когато срещнела пропаст, тя смело скачала в нея, превръщайки се в пенлив водопад. Тя научила Земята, че можеш да победиш и най-твърдата скала, не със сила, а с постоянство и мекота.

Водата станала пазителка на паметта. Тя попивала всяка песен на птиците, всека шепот на дърветата и всеки звук от Ефира. Тя станала огледалото на света – в нея Слънцето се оглеждало всеки ден за първи път, а Луната се влюбвала в собствения си образ всяка нощ.

Майката Земя прошепнала на хората:
„Водата е моята кръв. Тя носи живота от планините до моретата. Тя е тази, която чисти не само тялото, но и душата ви. Тя е емоцията – понякога тиха и дълбока като езеро, понякога бурна и непредсказуема като океан.“

Водата дала на хората най-важния урок за оцеляване: умението да се променяш. Тя им показала как може да бъде твърда като лед, течна като река или невидима като пара, но вътрешно винаги да остава същата.

Звукът на Водата – нейният ромон и плисък – станал нейната мантра. Когато човек е тъжен, той отива при реката, защото тя знае как да отмие тежестта и да я отнесе далеч. Когато човек изпее мантрата ВАМ, той събужда този „воден поток“ в себе си, позволявайки на чувствата си да текат свободно, без да засядат.

И до днес, когато пием чаша вода или слушаме дъжда, ние се свързваме с онази древна памет, която ни казва: „Бъди като мен – никога не спирай да течеш към Източника си, приспособявай се се към всичко, но никога не губи своята чистота.“

ПРИКАЗКА ЗА ОГЪНЯ:

Имало едно време, когато светът бил съвсем млад, Огънят не живеел на земята. Той бил затворен в сърцето на Слънцето и само от време на време проблясвал в очите на Светкавицата. Земята била красива, но хладна, а хората треперели в пещерите си, когато Слънцето си лягало вечер.

Огънят бил най-немирният от всички елементи. Той не искал да тече мирно като Водата, нито да стои неподвижно като Земята. Той искал да танцува.

Една нощ, когато Светкавицата се спуснала да пие вода от едно планинско езеро, тя се закачила в клоните на стара, изсъхнала мура. Малка искра паднала върху дървото и Огънят най-после стъпил на земята. Той бил малък, червен и гладен. Започнал да „яде“ сухите клонки и колкото повече ядял, толкова по-нависоко танцувал. Неговите оранжеви поли озарили мрака, а пукането на дървата било неговият смях.

Хората видели светлината и се приближили със страх. Те никога не били виждали „Златното цвете“, което танцува. Майката Земя проговорила чрез топлината на почвата:
„Не се бойте. Това е духът на Преобразяването. Той ще сготви храната ви, ще стопли децата ви и ще прогони хищниците. Но помнете – Огънят е добър слуга, но лош господар.“

Огънят научил хората на един важен урок: за да светиш, трябва да даваш. Той им показал, че за да поддържат топлината му, те трябва да му носят дарове и да го хранят. В замяна Огънят им дал най-ценното – събирането около семейното огнище. Именно там, при неговата светлина, се родили първите приказки, първите песни и първите танци.

Звукът на Огъня – това специфично пукане и бученето на пламъка – станали неговата мантра. Хората забелязали, че когато гледат в пламъците, мислите им се пречистват, точно както златото се чисти в пещта. Огънят станал символ на духовната воля.

Но Майката Земя предупредила: „Огънят живее и във вас. Това е вашата страст, вашият гняв и вашата любов. Внимавайте как го използвате – ако го раздухвате твърде силно, ще се изгорите; ако го забравите, ще изстинете.“

И до днес, когато запалим огън, ние каним този древен дух на танца в дома си. А когато пеем мантрата РАМ, ние събуждаме малкото слънце, което живее в нашата същност, за да ни дава сила да превръщаме тъмнината в светлина.

ПРИКАЗКА ЗА ВЪЗДУХА И ВЯТЪРА

Имало едно време, когато Земята вече била създадена, но всичко по нея стояло неподвижно. Огънят горял на едно място, Водата стояла в тихи езера, а планините мълчали. Светът бил като красива картина, която обаче не можела да диша.

Тогава Богът на Звука създал Въздуха – невидимия брат, който нямал цвят и тегло, но носел в себе си магията на движението. В началото Въздухът бил съвсем тих и кротък. Той запълвал всяко кътче, всяка цепнатина в скалите и всяко пространство между листата, но никой не го забелязвал.

Един ден Въздухът решил да запее. Той се засилил, отблъснал се от върховете на планините и се превърнал във Вятър.

Вятърът бил крилете на Звука. Той разбрал, че неговата задача е да бъде пощальонът на Вселената. Той отишъл при Цветята и взел техния аромат, за да го занесе на пчелите. Отишъл при Огъня и му дал сила да порасне, като му вдъхнал кислород. Отишъл при Океана и вдигнал вълните му, за да могат да пътуват.

Но най-важният му дар бил към хората. Вятърът прошепнал в ушите им:
„Аз съм този, който пренася думите ви. Без мен гласът ви би останал затворен в гърлата ви. Аз съм мостът между вашата мисъл и света.“

Вятърът научил хората на свобода. Той им показал, че не е нужно да те виждат, за да съществуваш, и че силата не е в това да си твърд, а в това да си навсякъде. Той станал символ на интелигентната мисъл и споделянето.

Майката Земя казала:
„Въздухът е моят дъх. Докато той се движи във вас, вие сте живи. Когато утихне, идва сънят. Когато се разгневи, идва Вятъра на промяната, за да пречисти всичко старо и ненужно.“

Звукът на Въздуха – неговият шепот в листата и свистенето му в клоните – станал неговата мантра. Когато човек се чувства объркан или натежал, той излиза да се "проветри", разпервайки ръце срещу Вятъра, за да отнесе той „прашните“ му мисли. Когато човек изпее мантрата ЯМ, той става лек като перце. Този звук отваря сърцето, защото любовта, точно като вятъра, не може да бъде хваната с ръце, но може да бъде почувствана навсякъде.

И до днес Вятърът не спира да пътува. Той пренася молитви, песни и златен прашец от феи, напомняйки ни, че всички сме свързани от един и същи невидим божествен дъх.

ПРИКАЗКА ЗА ЗВУКА

Имало едно време, преди да съществува „преди“ и преди да има „тук“, съществувала само Великата Тишина. Тя не била празна, а била бременна с всички възможности, които някога щели да се случат. Тя била като бездънен океан, който чакал своя първи импулс.

В самото сърце на тази Тишина се родило едно трептене. То не дошло отникъде, а се самозародило като копнеж на Битието да изрази себе си. Този копнеж се превърнал в първия Звук – ОМ АУМ.

В момента, в който Звукът прозвучал, Тишината се разцепила на милиарди малки искри. Звукът не бил просто шум, той бил строител. Той започнал да тъче невидими нишки от светлина, които днес наричаме „вибрации“.

Звукът отишъл при Етера и му казал: „Дай ми пространство, за да нарисувам свят!“
Отишъл при Вятъра и му заповядал: „Носи ме на крилете си, за да събудя материята!“

Когато Звукът докоснал Земята, тя започнала да се оформя. Планините се издигнали според ритъма на неговите басови тонове, а кристалите в недрата ѝ се подредили в съвършени форми според неговите високи обертонове. Всяко цвете, всяко дърво и всяко животно получило своята „честота“. Звукът им казал: „Докато пазите своя тон, вие ще бъдете здрави и цели.“

Но Звукът бил самотен, защото нямало кой да го чуе съзнателно. Тогава той се скрил в гърлото на Човека. Той станал Словото – онази вълшебна сила, с която хората могат да променят реалността. Звукът предупредил човека:
„Твоят глас е магическа пръчка. Ако изричаш думи на омраза, ти рушиш тъканта на света. Ако пееш с любов, ти лекуваш Майката Земя.“

Звукът разкрил и своята най-голяма тайна: той е мостът обратно към Божествения идеален свят. Всичко, което виждаме, е просто „замръзнал звук“. Твърдият камък е звук, който пее много бавно. Светлината е звук, който пее изключително бързо. 

И така, приказката за Звука няма край, защото той продължава да се случва във всеки един момент. Когато удариш камбана, когато чуеш птица или когато просто изречеш името на някого с нежност, ти продължаваш Сътворението.

Звукът е единственият елемент, който може да премине през всички прегради. Той е началото и той е краят - когато всичко отново се прибере в прегръдката на Великата Тишина.

ПРИКАЗКА ЗА МИСЛИТЕ

Имало едно време, в най-високите селения на Етера, където светлината е по-фина от дъх, живеели Мислите. Те били като невидими птици с крила от сияние. В онзи свят нямало граници – щом една Мисъл литнела, тя веднага ставала реалност.

Мислите били децата на Тишината и Звука. Те били най-бързите същества във Вселената – по-бързи от вятъра и дори от светлината. Една Мисъл можела да прелети от единия край на Космоса до другия само за миг, само при споменаването на името му.

Един ден Мислите погледнали надолу към Майката Земя и видели човека. Те видели, че той има тяло от земя, кръв от вода и дъх от въздух, но често изглеждал изгубен. Тогава Мислите решили да се спуснат и да заживеят в неговия ум, за да му станат съветници.

Майката Земя обаче предупредила мислите на хората:
„Вие сте тъкачи на съдби. Внимавайте, защото тук, на Земята, всичко, което мислите, рано или прекъсно се втвърдява и става форма. Вие сте семената, а моята почва ще отгледа всяко от тях – без значение дали е цвете или трън.“

Мислите открили, че в човека те придобиват огромна сила.

• Когато една мисъл била пълна с Огън, тя се превръщала в Идея и вдъхновение, което изграждало градове и държави.

• Когато била пълна с Вода, тя се превръщала в Мечта и нежност.

• Но когато мислите ставали тежки и тъмни, те се превръщали в Облаци, които скривали Слънцето от душата.

Най-старата и мъдра Мисъл научила хората на една тайна:
„Ние сме вашите невидими художници. Всеки ден вие рисувате света си с нас. Ако ни държите чисти и светли, тялото ви ще бъде здраво като земята, а сърцето ви – свободно като етера. Но помнете – вие не сте своите мисли, вие сте тези, които ги избират.“

Звукът на мисълта не се чува с ушите, а с духа. Той е онова фино „жужене“ в главата ни. Когато човек утихне и използва своя глас, за да изпее свещения звук АУМ-ОМ, той всъщност „подстригва“ крилата на разпиляните мисли и ги подрежда в прекрасна огърлица.

И до днес Мислите продължават да хвърчат около нас. Те чакат да бъдат уловени и превърнати в добри думи и красиви дела. Защото, казва приказката, светът не е нищо друго, освен една голяма Мисъл, която Божественото Присъствие е облякъл в Звук и после го е материализирал с помощта на всички други елементи - негови енергии.